Историята на танца малко за балета
Какво е за вас класическият танц? изящното изкуство на пластичността на тялото, което дава щастие на полета на душата, отваря потока от емоции и чувства първия, втория и третия кит на всяко танцово направление. Модерно или фламенко, валс или вариететно шоу, ще забележите и харесате танцьор с класическа основа, а танцьор без класика ще изглежда „някак грешен“ здраве - хармония, гъвкавост, грация, поза, правилна форма на краката и цялото тяло, разтягане, издръжливост ... но това е тайната на вечната младост! Самоувереност! Не - депресия! Вълшебна приказка на сцената, нереално красива, създадена от специални същества средство за уникално изискан вътрешен свят неописуема естетическа наслада от съприкосновението с едно от най-добрите форми на изкуство сливане с музика, хармония на звук и движение
Помощ от Wikipedia:
По-нататъшното развитие на балета пада върху ерата на романтизма. Още през 30-те години на XVIII век. Френската балерина Мария Камарго скъси полата си и изостави токчетата. (.) До края на XVIII век. балетният костюм става по-лек и свободен, което допринася за бързото развитие на танцовата техника (разбира се, свалете 10 кг бижута, ще танцувате много лесно!). Опитвайки се да направят танца си по-ефирен, изпълнителите се опитаха да застанат на върха на пръстите си - изобретение на пантофките. Освен това активно се развива техниката на пръстите на женския танц. Първата, която използва танца pointe като изразно средство, е Мария Талиони. Драматизацията на балета изискваше развитието на балетната музика. Лудвиг ван Бетовен прави първия опит да симфонизира балет в своя балет „Творенията на Прометей“. Романтичната посока се утвърждава в балетите „Жизел“ и „Корсар“ на Адолф Адам.
Балети Лео Делиб "Копелия"и „Силвия“ се смятат за първите симфонизирани балети. В същото време се идентифицира опростен подход към балетната музика в балетите на К. Пуня, Л. Минкус, Р. Дриго и други, като мелодична музика, ясна в ритъма, служеща само като съпровод на танца.
Модерният танц е направление в танцовото изкуство, което се появява в началото на 20 век в резултат на отклонение от строгите норми на балета в полза на творческата свобода на хореографите.
От балета свободният танц беше отблъснат, чиито създатели се интересуваха не толкова от нова танцова техника или хореография, а от танца като специална философия, която може да промени живота. Това движение, възникнало в началото на 20-ти век (Айседора Дънкан се счита за негов прародител), послужи като източник на много тенденции в съвременния танц и даде тласък на реформата на самия балет.
Националната идентичност на българския балет започва да се оформя в началото на 19 век благодарение на работата на френския хореограф Ч.-Л. Дидло. Дидло засилва ролята на кордебалета, връзката между танца и пантомимата, отстоява приоритета на женския танц.
Началото на 20 век е иновация, желание за преодоляване на стереотипите и условностите на академичния балет от 19 век. В своите балети хореографът на Болшой театър А.А. Горски се стреми да постигне последователност в развитието на драматичното действие, историческа точност, опита се да засили ролята на кордебалета като масов характер, да преодолее разделянето на пантомимата и танца. Голям принос за българското балетно изкуство имат М.М. Фокин, значително разширявайки кръга от идеи и образи в балета, обогатявайки го с нови форми и стилове. Постановките му за "Българските сезони" на балетите "Шопениана", "Петрушка", "Жар птица" и др. прославят българския балет в чужбина. Спечели световна слава, създадена от Фокин за Анна Павловаминиатюра "Умиращият лебед" (1907). През 1911-13 г. на базата на "Българските сезони" се сформира постоянна трупа "Български балет на Дягилев". След като напуска трупата на Фокин, Васлав Нижински става неин хореограф. Най-известната му постановка е балетът „Повестта на пролетта“ по музика на Стравински.