Иван Бунин "Кокиче" прочете - (Имало едно време България, било снежно
"кокиче"
Имало едно време България, имаше снежен окръжен град, имаше карнавал - и имаше гимназист Саша, когото скъпата, чувствителна леля Варя, която замести собствената му майка, нарече кокиче.
Имаше размразяване, имаше топли и влажни дни, български, провинциални, от които вече имаше много, много в този стар степен град, а бащата на Саша дойде от селото.
Баща ми дойде от отдалечено, заснежено имение и, както винаги, спря в двора на Елец, в мръсни и въглероден окис стаи. Бащата е едър и червендалест мъж, къдрокос и прошарен, силен и млад. Той носи дълги ботуши и романовско късо палто, много топло и много миризливо, миришещо силно на овча кожа и мента. Винаги се вълнува от града и празника, винаги с блеснали от хмел очи.
А Саша е само на десет години и наистина е като кокиче не само в тези гнусни стаи на двора на Елец, но и в целия окръг. Толкова ли е специален? Не, изобщо не е специално: Бог не дава ли на всеки това чудно, небесно нещо, което е детството, детството, юношеството?
Носи ново дълго палто, светло сиво, с бели сребърни копчета, нова синя шапка със сребърни палмови клонки над козирката: той е още начинаещ във всичко, във всичко! И как му отива това палто, тази шапка, тези клонки - на небесносините му, ясни очи, на чистото му, нежно личице, на новината и свежестта на цялото му същество, на инфантилно-невинния му дъх, доверчивия му, внимателен поглед, който толкова скоро се е отворил към света Божий, и непорочния звук на неговия почти винаги питащ глас!
Саша живее "на хляб", в дребнобуржоазна къща. Тъга, самота, скука, еднакви дни в непознато семейство. Какво щастиекакъв празник, когато внезапно пред портите на тази малка къща спира селска шейна, натъпкана със слама, чифт рошави селски коне, впрегнати във впряг! От този ден нататък Саша се премести в двора на Елец.
Баща се събужда рано, изпълва цялата стая, вече задушна, с лютив тютюнев дим, след това крещи в коридора, изисквайки самовар, пие чай и отново пуши, а Саша спи и спи на дивана, чувствайки, че можете да спите колкото искате, че не е нужно да ходите на гимназия. Накрая баща му нежно го събужда, като на шега дърпа завивките от него. Саша се моли да го остави да поспи поне една минута, след което веднага идва на себе си, сяда на дивана и, оглеждайки се щастливо, разказва, че е сънувал, че е преекспонирал латински, но не във физкултурния салон, а някъде в гълъбарника.
Измил се, застава най-отпред и учтиво, но разсеяно се прекръства и се покланя в ъгъла, след това пристъпва с крак към баща си и целува голямата му ръка. Той е щастлив, той е свеж и чист, като ангел. Слага цели пет захарнички в чаша, изяжда цял хляб и пак тътри крак:
Съвсем сит, но баща му вече облича кожуха: време е да отидем на пазар, в механата - да закусим. И след като се облекат, те излизат, оставяйки топла, пълна с дим стая широко отворена. О, колко добре след стаята е влажният зимен въздух, миришещ на празничен дим от тръбите! И какъв дълъг красив ден предстои!
В механата "чиста" половината на втория етаж. И вече на стълбите, необичайно стръмни и напълно утъпкани, можете да чуете колко много хора има в него, колко бурно се движат гениталиите и какъв гъст, горещ дим е навсякъде. И сега бащата сяда, сваля шапка, отваря кожуха си и веднага поръчва няколко порции - селско момиче в тиган, платика в заквасена сметана, пържена навага - изисква гарафа водка, половин дузина бира и кани приятели на масата:едни рижи селяни в кожуси от овча кожа, едни мургави филистери в палта.
Изглежда, какво мъчение е да седиш в този дим, в тази теснота, сред безкрайни и неразбираеми разговори и спорове без никаква мярка на хора, които пият, ядат и се напиват! Колко ги има наоколо, тези селяни, файтонджии, тлъсти търговци, търговци на слаби коне! Колко червени лица, напарени от храна, водка и задуха, потни чела, рошави глави, гъсти бради, палта, палта, кожуси, кожуси, грамадни ботуши и топящи се валенки, правещи цели локви под табуретките! Как тъпчат и плюят навсякъде, как диво и абсурдно викат по някои маси и как полудяха етажерите с бели панталони и ризи, тичат напред-назад с тигани и чинии в ръце, с вдигнати глави, а само един висок и слаб старец стои спокоен зад тезгяха като строг и бдителен командир! И все пак, как неусетно отлита този щастлив ден, как блажено и широко отворени лазурните детски очи!
И в понеделник всичко свършва изведнъж. Градът придобива скромен и ежедневен вид, дори пазарният площад е празен - и голяма мъка наближава Саша: баща му си отива.
Да, дори баща ми, който се събуди днес, съвсем не е същият, както се събуди през всички тези дни на Масленица. Той е прост, тих, зает с нещо. Той ще плати. А там, в двора, вече се впрягат конете. Последният, най-горчив час! В този момент внезапно ще влезе пиколото:
- Служил, Николай Николаевич!
И бащата, грамаден, дебел от палто от меча кожа, облечен върху кожух от овча кожа, в черни ботуши над коленете и в голяма болярска шапка, ще седне на дивана и ще каже:
- Е, да седнем, Сашенка, и Христос е с вас.
И веднага ще стане отново и ще започне набързо да го кръсти, да го целува, да слага ръка на устните му.
И конете вече са на верандата. Те са рошавимиглите им са големи, на мустаците им има изсъхнало тесто - боже, какъв роден, не градски, а селски, зимен, безкрайно сладък вид имат! Сладки, селски и онези шейни, пълни със слама! И работникът вече стои в техните кози, в кафяв и груб арменски кожух, облечен в кожух от овча кожа, с поводи и дълъг камшик в ръцете си. Още минута - и тези коне ще тичат, тези шейни ще тичат по улица Успенская извън града, в сивите снежни полета - и простете, сбогом, най-щастливата седмица в живота!
- Сбогом, Сашенка, Христос е с теб.
Вижте също Бунин Иван - Проза (разкази, стихове, романи.):
ПодторжиеКраят на май и все още е хладно в полето, вятърът духа и от време на време се крие в об.
ПожарЗаможна селска ферма. Той се запали, когато свършиха с вечерята, тъмна и кисела.