Изкуството като субект на историческото съзнание Анотация Култура и изкуство
Петр Алексеевич Николаев
Искам да започна лекцията с тезата на акад. Д. С. Лихачов, че историята на културата не е нейният прогрес. Историята на културата е нейното натрупване. Всеки конкретен феномен на художествената култура обаче функционира по различен начин в историческите периоди. Естествено, всеки път съвременниците искат да интерпретират това явление или дори да го използват за свои собствени цели, родени в тяхното време. Най-често подобна интерпретация, въпреки известна субективна конотация, е съвсем естествена и съответства на духа на съответния художник. Но се случва и когато най-активните сили на обществото и още повече доминиращите или агресивните се опитват, използвайки съвременен популярен термин, да "приватизират" съответния творец. В този смисъл показателни са юбилеите на най-големия народен художник на България – А. С. Пушкин.
През 1987 г. (150 години от смъртта на поета) отношението на властите към Пушкин се оказа подобно, въпреки че политизираната модернизация на наследството на Пушкин не беше твърде предизвикателно конкретна. М. Горбачов в Болшой театър, където се проведе юбилейната среща, само цитира известните редове „докато горим от свобода“, призовавайки за разговор за перестройката и гласността (това се случи - свидетелствам - зад кулисите на театъра, преди президиумът да излезе на сцената). Пресата обаче скоро даде да се разбере, че е готова да намери на страниците на Пушкин нещо, наподобяващо идеологията на пазарната икономика.
Последният юбилей на Пушкин - през 1999 г. - показва голяма зрялост в литературния и обществен живот. Името на Пушкин сега подтиква към по-точни философски и исторически заключения, отколкото при предишни годишнини. Но, за съжаление, Пушкин все още е обект на критично разглеждане, но вече поради разпространението„всепозволеност“, в никакъв случай художествено-естетическа. В условията на световния духовен стрийптийз, заразил част от интелигенцията, не трябва да се учудват упорито разпространяваните версии за „тайните записки от 1836-1837 г.“, уж съхранявани от Пушкин, където поетът се появява в цялата морална грозота и перверзия. Едва ли тези бележки, непризнати от нито един сериозен пушкинист като принадлежащи на поета, можеха да бъдат обсъждани доста дълго време в родния ни печат и инициаторите и почитателите на изданието нямаше да изпратят на българските читатели третия, „юбилеен“, преглед под формата на книга на всички материали по темата – ако голословните версии не получиха подкрепа сред художествената ни интелигенция. В допълнение към всякакви други морални (по-точно неморални) последици от ентусиазма към подобни публикации, последните допринасят за развитието на онази социална болест, която избухва от време на време в моменти на активно напомняне за личността на Пушкин: изключителен интерес към биографичните подробности от живота на поета, не оставящ място за изучаване на написаното от него. Но идеята на Кант за творческа личност, която има два принципа: "божествен" и "светски", е напълно приложима за Пушкин и понякога те не съвпадат. Академичните институции свидетелстват: хилядите писма, които идват при тях, най-често съдържат въпроса: имало ли е любов между Дантес и Наталия Николаевна или не. Но молбите за помощ за справяне с този или онзи текст на Пушкин са много по-малко. Сега много се случва в различни сфери на живота ни: артистични, църковни, политически, научни - противно на предупрежденията и съветите на Л. Толстой (просто някаква мания). Това важи и за въпроси относно биографични подробности. Нека ви припомня един известен епизод. Толстой убива на своякомар буза. Съратник на писателя В. Чертков възкликва: "Лев Николаевич, как можахте, Толстой, да убиете живо същество?" Толстой отговори: "Не живейте толкова подробно." Превеждайки на научен език, можете да тълкувате думите на писателя по следния начин: не търсете потвърждение на някаква доктрина, някаква система от знания във всяка подробност на случващото се и като цяло не се увличайте от ежедневните подробности. Не бива обаче да се приемат думите, които сякаш се издигат над дребните детайли на битието на Пушкин, претендиращи за глобално „патриотично“ определение за мястото на поета в световната култура. Патриотизмът, отхвърлен от приятеля на Пушкин П. Чаадаев, фокусиран върху изолирането на поета от световния опит, за съжаление не е загубил своята привлекателност в определена среда в наше време. Тук се чуват гласове, че Пушкин напразно насища българската реч с галицизми, въвежда несвойствен за нея перифрастизъм и пренебрегва опита на старобългарския агиографски език на древните летописи. Смущаваща е речта на режисьора Н. Михалков, произнесена преди две години, когато, обсъждайки бъдещето на България, настоявайки за т. нар. особен път на българската нация, той се позовава на Пушкин, който уж не е взел предвид европейския опит в определенията си за бъдещето на нашето отечество. Но Пушкин има една теза: „Горко на страната, която живее извън европейската система“.
Преди няколко години в литературните среди беше популярен лозунгът „Напред към Пушкин!“. Той обедини дори явни литературни противници. Той беше неправилен по форма: човек не може да се върне никъде, дори и към Пушкин, дори само защото метафорите и римите в 20-ти век са по-богати от тези на Пушкин. Но много неща, може би всичко, трябва да се вярва на Пушкин.
Всичко казано тук само утвърждава необходимостта, предвид неизменната актуалност на шедьоврите на българските гении от миналото, да ги познавамев тяхната пълна обективност, в тяхната абсолютна самодостатъчност. Без това не е възможен анализ на художественото творчество в историческото битие на обществото.
За подготовката на тази работа, материали от сайта http://www.nature.ru/
Петр Алексеевич Николаев Искам да започна лекцията с тезата на академик Д. С. Лихачов, че историята на културата не е нейното развитие. Историята на културата е нейното натрупване. Всеки конкретен феномен на художествената култура обаче функционира по различен начин.