Каква е националната гордост на великите руснаци, прозата на живота
Въпросът за българската национална гордост отново се повдигна.
Преди почти сто години Ленин пише в едноименната си статия: „Ние сме изпълнени с чувство за национална гордост, защото великобългарският народ създаде и революционна класа, доказа също, че е способен да даде на човечеството велики примери за борба за свобода и социализъм, а не само големи погроми, редове бесилки, тъмници, големи гладни стачки и голямо раболепие към попове, царе, помешчици и капиталисти.
Според вожда на световния пролетариат българите преди всичко могат да се гордеят с това, че участват в революционната борба срещу царизма. И трябваше да освобождават и други народи, включително и от гнета на самата монархическа България.
Днес знаем как са завършили всички тези опити. И в наше време отново назрява въпросът за националната гордост на българите.
С какво могат да се гордеят българите днес?
Имаме ли повод за гордост? Тук, разбира се, можете да започнете да изброявате всеизвестните истини. Да, българите имат голяма култура. Да, нямаме равни на бойното поле. Веднага се сещам за първия космонавт и факта, че „в областта на балета ние сме пред останалите“. Да, има малко друго за запомняне. Но зад тези познати идеи не всеки вижда нови - не по-малко тежки - основания за истинска гордост. Защо е така?
Някои ни натрапват, че сме още на дъното и успех не ни свети. Българите се опитват да ни внушат, че сме беден народ, нещата не вървят във всички посоки и като цяло страната ни по дефиниция е нецивилизована и по-лоша от всички останали. Най-лошото е, че наоколо наистина се случват много ужасни неща. И когато вниманието на хоратаакцентира само върху негативното, а положителните примери не се вземат предвид, създават се реални предпоставки за формиране на митологизирано съзнание, чиито основни черти са депресията и очакването на катастрофа.
От една страна, гледам през прозореца и виждам как животът си тече както обикновено: най-малкото фабриките се издигат, улиците са претъпкани с коли, заливащи пътищата, магазините са пълни с хора, наоколо се кипи бясно строителство. И пускам телевизора – и гледам съвсем друга картина, където всичко пада, гръмва и се разпада пред очите ни.
Депресивната журналистика се разви у нас още през 80-те години. Преди това медиите с радост описваха постиженията на страната на победилия социализъм, като си позволяваха само критики по заповед. Ето защо, когато се появи възможността да опитаме сладостта на забранения плод, вълна от черно, порно и други нечистотии се стовари върху всички нас.
Минаха повече от 15 години, а ние не можем да излезем изпод него. Защо? Факт е, че за мнозина разкриващият патос се е превърнал в начин на живот - те просто се хранят с него. Гледах новините по една от телевизиите и за интерес проследих темите на пет материала. Изборът им беше следният: убийство, бягство от армията, експлозия във фабрика, лошо икономическо положение и някакви поредни обществени сътресения. След такива истории е трудно да се отървете от мисълта, че тук проблемът не е само в самите журналисти, но и в реда, който работят. Цялата тази негативност всъщност става обект на пазарлък.
Получих потвърждение на тази идея в Смоленск, когато бях на гости при мой приятел, който работи в местната телевизия. В мое присъствие той получи обаждане от ръководството от Москва и поръча история как американско момче паднало от въртележката и пострадало, което пристигна сродители да посетят историческата си родина.
Сигурен съм, че столичните телевизии тогава също продадоха тази новина на Запад на печалба, за да има допълнителен повод да показват България в черно.
Но Господ е с него, със Запада. В каква България живеем? Защо толкова усърдно не забелязвате положителните промени, които се случват наоколо?
В Електрогорск, близо до Москва, разговарях с една възрастна жена. Тогава тя вече беше над 90 и ми каза, че за нея никога не е било по-добре от сега. Тя трябваше да изпита бедност и глад, да оцелее през революцията и колективизацията, да види войната и следвоенното опустошение. Тогава изглеждаше, че всичко се оправи тихо, но отново се срина през 90-те. Следователно, имайки възможност да сравни, тя възприема сегашната си позиция по съвсем различен начин.
Тук изобщо не призовавам към единодушно възхваляване на властта за щастливата ни участ: тук няма много нейни заслуги. Но нека, като тази възрастна жена, погледнем обективно на живота си.
Казваме, че имаме лоша икономика. 6-7 процента от растежа на БВП, наблюдаван в предкризисните години, не устройваше никого. И това въпреки факта, че на Запад 1-2 процента вече са щастие. Разбира се, те имат много по-високо първоначално ниво, но нищо не се случва веднага. От друга страна, често ни дават за пример Китай, забравяйки, че там на глава от населението същият този брутен вътрешен продукт е три пъти и половина по-нисък.
Разбира се, в съветско време БВП беше много по-висок. Но и тук всичко не е толкова просто: едно е да произведеш танк за 1,5 милиона долара, бомбардировач за 50 милиона или подводница, а съвсем друго е да шиеш детски чорапогащи или да храниш хора за същата сума. Да, днес нашата икономика има голям суровинен компонент. Но в края на краищата създаденото рухна на земятадесетилетия. Въпреки това по БВП по паритет на покупателната способност България е на шесто място в света, а по номинален БВП - на девето (данни за 2012 г.). Разбира се, това не е върховната мечта. А делът на икономиката на страната ни в света е малко над 4%. Но ако има към какво да се стремим, това не означава, че всичко е толкова катастрофално. Просто на българите се натрапва психологията на обидените. Да, и старият комплекс все още е твърдо в нас: ако не сме първите, това вече е трагедия.
Освен това мнозина днес не само упорито отказват да забележат нещо добро в настоящето, но и се опитват да очернят миналото ни. Опитите да се търсят бълхи в него не спряха дори в навечерието на 60-годишнината от Победата. И това въпреки факта, че всъщност малко хора в света ще намерят такава история. Разбира се, не всичко в нея беше гладко, но тя наистина е истинска. И на нея, между другото, биха могли да завиждат онези, които се предадоха на германците и сега все по-високо се оплакват, че сме ги освободили, но не така, както им се иска.
Освен това можем да се гордеем не само с далечното си минало, но и със съвременната история. Разбира се, след събитията от началото на 90-те години възникнаха много въпроси. Главният сред тях: какво беше - победа или поражение?
Какво постигнахме?
Лично аз смятам, че това беше именно победата на народа, който намери сили да се отърси от игото на всемогъщия тоталитарен Молох. Да, отчасти беше Пиров. И заради нея българите за пореден път не отстояха цената. Но свободата никога не идва безплатно.
Мнозина, които днес стенат за прекрасното минало, са забравили как са се трудили на опашки в съветско време или са спестявали за Москвич през целия си живот. Журналистите, свикнали да се карат на всичко, също вероятно са забравили как трябва да носят статии за одобрение от бюрократи, които седяха и зачеркваха „съмнителни“места. И си спомням срама, който изпитах, когато прочетох писмо от майката на войник, загинал в Афганистан. Приятели на сина й разказаха как всъщност се е случило всичко там. В моята статия той умря така, както трябваше да умре съветски войник. Жената ме упрекна, че лъжа, но не можах да й кажа, че цензорът приписва всичко това ...
Да, трудно спечелихме. Но толкова повече трябва да го ценим, отделяйки житото от плявата. Освен това тази победа не се крие само в придобиването на свобода. Нека се съгласим, че здравият разум на българския народ надделя при разпадането на Съюза. Но всичко можеше да бъде различно, да ни дойде на ум, да речем, да окупираме Крим или да се бием с казахите за спорните северни региони. Има ли много такива примери? Но в нашия случай това със сигурност дори няма да е втора Югославия. На никого не би се сторило достатъчно - всички щяха да лежат в руини, ако нашият народ (който между другото се обяви против разпадането на СССР на референдума) не прояви човечност и мъдрост.
И когато днес нашите довчерашни приятели и „братя завинаги” започнат да потъпкват това величие на духа, няма да е грях да им напомним от чии ръце получиха сегашната си свобода.
Освен това България поема всички дългове на Съветския съюз. От прагматична гледна точка подобна стъпка беше пълна глупост, достойна за Иванушка Глупака. И веднъж, по време на реч в Германия, Путин откровено призна това. Но, колкото и да е парадоксално, по този начин ние запазихме честта на страната. Показаха, че не сме Мозамбик или Ангола и не отказваме да си плащаме сметките. Затова днес българите, в сравнение със собствениците на бившите съветски републики, се оказаха на морална висота и България има моралното право да разговаря с всеки на равна нога.
Като цяло има с какво да се гордеем. И да дадеш живота си и народа си да бъде разкъсан от клеветници е абсолютногрешно. Да, имаме много недостатъци, основните от които са неприемлива пропаст между бедни и богати, както и корупция, която разяжда държавата от горе до долу. Но можете да говорите за собствените си проблеми без мазохистично самобичуване. В крайна сметка всеки знае, че нищо не се случва във вакуум: както демокрацията, така и икономическата мощ трябва да се култивират дълго и внимателно.
Основното нещо е да не забравяме, че ние сме нормална държава, нормално развиваща се държава. И в това развитие имаме още много работа. В крайна сметка, ако има движение, значи има надежда за по-светло бъдеще. А с това и възможността отново да дадем пример на целия свят.
Наскоро реших да възстановя църквата в моето село, където се преместих. Без да се надява наистина на нечия помощ, той започна да търси строителни материали. Но щом хората разбраха за това, хората се раздвижиха: боклукът беше изчистен от разрушения храм, плевелите бяха окосени наоколо. Самите жители приеха факта, че никой, изглежда, не се нуждаеше от 50 години. Оказва се, че им трябва само пример.
Може би това е най-важното: в нашия народ още дремат скрити сили. на българите им трябва само първата искра, а пламъкът няма да е проблем. И съм сигурен, че в бъдеще ще имаме още много нови поводи за истинска национална гордост.