Къде живее конят с розова грива, Социална мрежа на педагога
Изследователска работа по разказа на В. П. Астафиев "Кон с розова грива".
Къде живее конят с розова грива?
Ватолина Алена Владимировна
ученик от 7 клас
Калашникова Олга Генадиевна,
учител по български език и литература
Барнаул, Алтайска територия
2. История на българските меденки. Сибирски розови меденки
3. Защо джинджифиловият сладкиш е "кон"? Митология на образа на кон в културата.
4. Списък на източниците на информация
за да разберете какъв вид меденки донесе бабата на героя от историята на V.P.
- да се проучи историята на българските меденки;
- запознават се с митологията на образа на коня в българската култура;
-разберете защо кон с розова грива.
Хипотеза: конят има розова грива, защото това е мечтата на главния герой.
История на българските меденки. Сибирски розови меденки
Историята на меденките датира от векове. Джинджифиловият сладкиш е почти толкова стар по произход, колкото и хлябът. През 9-ти век в Русия джинджифиловият хляб е известен като меден хляб. Първият джинджифилов хляб беше смес от ръжено брашно, мед и сок от горски плодове. В тълковния речник на Дал е написано: "Джинджифилът е хлебен деликатес върху мед, на струя с различни подправки." Наистина, с течение на времето рецептите се променят, към тестото започват да се добавят ароматни билки, корени, подправки. До 18-19 век. Производството на меденки процъфтява вече в Перм, Архангелск, Харков, Рязан, Калуга, Твер, Вязма, Тула, Новгород. Меденките са били народен занаят, традиционно сладкарство. Всяко населено място печеше собствени меденки по традиционни рецепти, а тайните на приготвянето им се предаваха от поколение на поколение. Майсторите, които бяхаджинджифилово производство, наречено меденки.
Жълтъците, често оцветени багрила, се добавят към тестото за меденки, направено от пшенично брашно, за да се получи небяло тесто. Такива меденки се поръсват с натрошени бадеми, захаросани плодове и след това се държат във фурната след хляба. В Сибир са известни меденки от розово тесто, малки меденки от сухи малини.
В В. П. Астафиев четем: „Той е бял-бял, този кон. И гривата му е розова, опашката му е розова, очите му са розови, копитата му също са розови. Действието на разказа на В.П. Астафиева се развива в Сибир и става ясно защо джинджифиловият кон има розова грива, очи и копита - в тестото се добавя розова боя! Според метода на приготвяне меденките се разделят на четири вида: щамповани, изрязани, лепени и комбинирани.
Печатният е най-известният. Изработена с дъска за меденки. На дъски от твърда дървесина се изрязват различни фигури и модели, които след това се отпечатват върху тестото за меденки. Отпечатаните меденки бяха много скъпи, така че дълго време те се смятаха за кралска храна: „... В него наливат отвъдморски вина. Тя яде с отпечатан джинджифил ... ”(А. С. Пушкин„ Приказката за рибаря и рибата ”) Издълбаните меденки, според историците, се пекат от 1850 г. Изрязваха се от тъмно медено тесто с метална форма и се украсяваха със захар. Меденките с мазилка са познати от древни времена. Разпространени са предимно в северните райони на България. От тестото, което често не включваше нищо освен ръжено брашно, сол и вода, се оформяха животни и птици, които се наричаха с една дума - „козули“.
Митология на образа на Коня. Защо джинджифилов "кон"?
В древнобългарската езическа митология конят е едно от най-почитаните свещени животни, атрибут на най-висшите езически богове, специални същества, свързани едновременно спродуктивната сила на земята (водата) и унищожителната сила на подземния свят. В древна Рус се е смятало, че конят е надарен със способността да предвещава съдбата и преди всичко смъртта на своя собственик. В езическите времена конят е бил погребван заедно със собственика си. Почитта към коня в България е била такава, че още през християнските времена за него са установени специални светци и конски празници. Светци покровители на конете били Св. Николай Чудотворец, Св. Флор и Лавър, Св. Георги Победоносец и Св. пророк Илия. В деня на паметта на Св. Флора и Лавра и на пролетен Гергьовден.
Слънцето е небесен кон, който денем обикаля небето от край до край, а нощем си почива.“ Кънките на покривите на българските колиби се поставят и до днес като знак на слънцето, призоваващ за реколта, а оттам и за благополучие на къщата. И в старите времена, когато се строеше къща, кон се полагаше в основата, докато преместваше къщата, черепът му беше изваден от земята и погребан под основата на ново място. По същия начин е издигната и градската стена.
Конят символизира интелигентност, мъдрост, благородство, светлина, динамична сила, ловкост, бързина на мисълта, течение на времето. Това е типичен символ на плодородие, смелост и мощна сила.
И вероятно неслучайно джинджифиловият хляб, за който мечтае главният герой от историята на Астафиев, е кон: „Джинджифилов сладкиш с кон! Това е мечтата на всички селски деца. . Можете да сложите меденката под ризата си, да тичате наоколо и да чуете как конят рита с копита в голия му корем. Смразен от ужас - изгубен - грабни го за ризата и се убеди от щастие - ето го, ето коня-огън!
С такъв кон веднага ще почета колко внимание! Момчетата Левонтиевски ти се лъжат така и така, и те първи ти дават да биеш сикина и да стреляш от прашката, така че само те ще имат право да отхапят коня или да го оближат по-късно.
Бабата на моята съученичка Устюжинова Надя Устюжинова Полина Степановна каза, че е виждала подобни джинджифилови бисквити, но те са много скъпи - около седем рубли, и тя така и не успя да ги опита. Живееха в бедност, мечтата си остана мечта. За десерт имаше сушени моркови, цвекло, а при късмет - бонбони. Можете да разберете героя на историята, неговата радост, когато стана собственик на такъв натруфен хляб.
И така, какъв невероятен джинджифилов хляб донесе бабата на любимия си внук?
Тази меденка е тясно свързана с народните традиции, откъдето идва и формата й - кон. Конят винаги е бил уважаван и почитан от хората, той е символ на смелост, бързина, сила и затова фигурката на коня може да се намери сред детски играчки, и на покрива на къщата, и в печива.Той имаше розова грива, защото беше направен, очевидно, от специално оцветено тесто, което се правеше само в Сибир. И тази торта беше много вкусна. И изглеждаше вълшебно, затова на юнака му се стори, че на масата, „сякаш на обширна земя, с орница, ливади и пътища, на розови копита препуска бял кон с розова грива”.
Момчето било виновно пред баба си, измамило я, но тя все пак купила на внука си меден кон. Героят помнеше тази меденка през целия си живот, тя стана за него символ на нещо красиво, примамливо, най-вкусно и желано, сигурно и затова е розова - като мечта, като спомен от детството. И малко горчиво - като укор на съвестта за лошо поведение, като напомняне за безкористната любов на баба: „Колко години минаха оттогава! Колко събития са минали. Дядо вече не е жив и баба ми вече не е и животът ми запада, но все още не мога да забравя меденката на баба ми - този прекрасен кон с розова грива.