Към слънцето - Константин Дмитриевич Балмонт, Стихове на български поети
Спри, Слънце, и ме чуй, викам те тук, И в бясна радост смея Да говоря с теб. Въображението ми пламти като теб, И в жаждата за светли срещи Към теб, момко висок Към златоликия напред, На душата безстрашен полет. О, ако гласът ми беше силен звук, И надвишаващ заплашителния гръм, Страхотен тътен събуждащ наоколо, Издигна се нагоре, над облаците, Към теб, о, Слънце, към твоите тигли, И напредъкът ти сред небесата спря! О, ако пламъкът, който е в моето мислене Винаги гори, всички чувства внезапно пламнаха, Към лъча, който така победоносно в блясъка, Алчният поглед би се издигнал и блестял ярко, Очите ми щяха да гледат в твоето лице, което блести много очи, Скръб, те биха гледали упорито, Не знаейки колко мига ще мине така. Как винаги съм те обичал, о, бляскаво слънце! С каква ревнива мъка, Детенце малко и просто, През небето, като в гора, Исках да те последвам, И те гледах, блажено обезумял, И съзерцавах светлината ти с опиянена душа. От златните граници, където Изтокът царува, Всички опасани от богатия океан, Той скри бисерите, покривайки ги с воден лагер, До други граници, че западът беше облечен в сянка, Жива рамка от пламтящи дрехи Ти, величествени кралю, се разпростря, И изливаш потоци от сияние към света, Той живее сега, като на старо. От твоето чело ти хвърляш бляскав ден, Ти си радостта и душата на световете, Твоят диск дарява светлина и животворна топлина, И с тържествуваща корона от топки Ти се издигаш, короно, горяща в играта на светлините, Ти спокойно се издигаш към зенита златен, На царския трон в средата на синьото небе, Ти си в живите пламъци, лицето ти обляно с огън, И внезапно полета отново се забави: - Оттук твоят огнен бяг Ти поваляш с бързо спускане, И косите ти, в блясъка на буйно блаженство, Възпламенените се разпръснаха над водите, Морето ги прие, вълната трепери от огън, И целият ти блясък се скри в него: — Още един изминал ден се присъедини към безмерните години. Векове без брой, ти си ги видял всичките, В бездънната бездна на времето те са забравени, И колко буйни кралства изгряха в красота, И всички те бяха надживени на прага на дните. Какви бяха преди вас? В сянката на дълбоки гори Листа се късат на голи клони, И танцуват в кръгове, под яростта на ветровете, Сред яростните дихания. Не бяхте докоснати от Божия гняв, Когато потопът кипеше около загиващата вселена, И сеитбата беше хвърлена от праведната ръка на Наказващата вода, и бурята, отдавна в плен, Вятърът бучеше. Бръмчащи, паднали наоколо Експлозивно-дрезгав гръм, като камъни по склон, И раздвижени, треперещи, от древните си места, Земните диамантени закрепващи брадви. А планините и полетата са разпенен океан, А планините и полетата са гробът на човек. И дълбините потръпнаха, неподвижни от века. А ти, над тъпотата на страните, потънали в бездната, — Тронът се издигна над бурята, като владетел на света, От здрача тогава твоят беше пурпурен, Но лицето ти беше предадено на лъчите, И като се издигна високо за огнен празник, Ти сияеше мирно, горящ към други светове. И пак свежи, други, Векове минаха пред теб, Когато морските вълни се стопиха, Въртящи се през синя бездна. С взаимен тласък те се смазаха Един друг в ярост на вълни, Между това, в неизменна сила, В нетленната си красота, О, слънце, ти изгряваш, винаги издигайки лицето си, И хиляди векове лежат, тъпа тълпа, Върху пепелта на дните. И ще бъдеш вечен, винаги неугасим? Няма ли да помръкне, огнището ти безмерно? Няма да пушиш тежкия дим, Стреме безсмъртно тичащо, горимо знаме носещо? Всред смъртта на времето, където всичко е в забрава равно, Само ти ще останеш завинагиавтократичен? Не, защото и до теб Отдалеч, с отмерена походка, Смъртта се приближава, съдбата зове, За всички, които са на света, надеждни. Кой знае, може би ти си само един беден лъч, — Само отразен диск на друго Слънце в света, Което беше различно, по-красиво и по-широко, Как двойно силен гореше оня друг Огън! Затова се наслаждавай на красотата си, И на младостта си, о Слънце! Ще има ден, Това ще бъде ужасен ден, като могъща ръка Високо паднала сянка Тя ще лежи тежко върху топка, все още горима, И ще избухне, и ще се изплъзне във вечността, Парче в моретата от огън, фрагменти в горяща суматоха, Увита завинаги, гроб на свой ред, В моретата на един стократни бури, в мрак Твоята чиста светлина ще умре: - И нощта ще оковите цялата небесна височина с вечен покров, И от твоите огньове, пламтящи ден и ден, Дори спомен няма да остане!
Оригинална поема от Хосе де Еспронседа, преведена от испански от Константин Балмонт