Кон, вълк и лисица (Абазински народни приказки)
Един човек имаше добър кон. Той я обичаше толкова много, че не откъсваше очи от нея.
Веднъж конят отиде далеч в полето и вижда вълк пред себе си!
„Къде бързаш, красив кон?“ попитал вълкът.
- У дома. Пусни, каза конят.
- Не, няма да го пропусна! — скръцнал със зъби вълкът.
- Какво искаш от мен? — прошепна подплашеният кон.
- Какво искам? Яж те — каза вълкът настръхнал.
- Добре, вълк. Но за какво ти е да ме ядеш: толкова съм мършав, кости и кожа. Нека живеем по-добре заедно. Ако намерим нещо, ще си го поделим по равно“, предложи конят.
— Добре — съгласил се вълкът.
Вълкът и конят продължиха. Срещнахме лисица.
Гладният вълк скръцнал със зъби.
„Пусни ме да мина, вълче, отивам в дупката си“, помоли лисицата.
- Не, дългоопашата, няма да ми липсва. Да те изям! - изгърмя вълкът.
- Да не си полудял? Три дни не ядох нищо. Кожа и кости!
Няма да вземеш парче месо от мен. По-добре ме вземете за приятел: може би ще ви бъде полезен - каза хитрата лисица.
Взели със себе си вълка и лисичния кон и продължили. Колко са вървели, не колко – кой знае, но толкова са били изморени, че едва са движили краката си.
Стигнахме до една пещера. Нощувка там.
На сутринта се събудили и видели: през нощта валял сняг до кръста. Откъде да вземат храна, когато всичко е покрито със сняг? Вълкът и лисицата не могат да напуснат убежището си: входът на пещерата е покрит със сняг. Конят излязъл от пещерата, разгребал снега с копитата си, ял трева и отишъл на водопой.
„Нека да изядем коня, вместо да гладуваме всички“, предложи вълкът, когато двамата с лисицата останаха сами.
„Не става така, защото сега сме приятели.“ За да ядеш кон, трябва да намериш причина, възрази лисицата.
- ДОБРЕ. каккогато конят се върне, кажете му: „Днес станах на сто години.“ И тогава - моя грижа - отговори лисицата.
Конят се върна от водопой. Лиза присви очи и започна:
— Чудя се кой от нас е по-възрастен?
- Днес станах на сто години - каза вълкът.
Лисицата, като чу това, заплака в три потока.
-Какво ти става, лисице, защо се самоубиваш? попитал вълкът.
Как да не плача! Преди точно сто години синът ми се удави в реката. Помня го, затова ми се плаче. Трябваше да видите колко е красив! О, нещастен аз! - отново извика лисицата.
- Добре, не плачи. Ако вече си имал дете, когато съм се родил, значи си по-голям от мен. - А ти, коне, на колко години си? - попитал вълкът.
Конят вдигна крака си, удари с всичка сила главата на вълка с копитото си и строши черепа му. Вълкът веднага се събра.