Котка с жълти и сини очи (Victoria Reggia)
- Пашенка! Отиди да ядеш! Колко можете да играете? - Мамо, къде е татко? - Няма татко, скоро ще дойде, татко е зает! Слънчице мое, дай лъжица за кафяво мече, за малко зайче, за дядо, за баба.
- И скоро ще има Нова година. - протегна Александър, сядайки на избелял червен диван. - Да. Не мога да повярвам, че навлизаме в нова ера! Кой би си помислил, че 2000 г. Шестгодишно момче също реши да вмъкне нещо умно в диалога, но вместо това видя котка пред прозореца и беше увлечена от нея. Нейните хващащи меки лапи изглеждаха бодливи на птица, която седеше наблизо за няколко секунди. Котката тичаше в неразбираем, дори мистичен танц с опашката си, улавяйки музиката на сребристите снежинки. Животното дълго се опитваше да забавлява детето, но после погледна право в очите и Пашка изкрещя. Едното око беше яркожълто, другото синьо, почти синьо. Мама изтича и прегърна детето си до гърдите си. Бащата доплува в плюшени чехли и тихо попита, навеждайки се към сина си и опитвайки се да погледне лицето, което той така старателно криеше в раменете на майка си: - Какво стана? - Да, тази котка е скапана! Уплаши горката, видя ли очите й? - Александра кимна с глава към страната, където животното общуваше с Пашка преди минута. - Тфу! Саша измърмори ядосано: „Сине? И вие се страхувате от това мяукане? Още един страх свърши! Друг! - Какъв татко? - Когато пораснеш, ще знаеш! - И какво? Бащата излезе от стаята и, минавайки през ъгъла, прошепна под носа си: - Трябва да се страхувате от хора, хора.
Нощ, луната заслепи очите ми. Пашка не можеше да заспи. В тишината на тъмната стая и суровите ъгли той чу ридания. Често чуваше майка си да плаче, но никога не смееше да погледне. С крехки бебешки стъпки той безшумно стигна до стаята на близките си изамръзна на прага, не напускайки тъмнината. Синкавата, студена светлина на звездите играеше по лицето на майката. Подпряна на ръката си, тя погледна баща си, а с другата ръка, почти без да го докосва, погали лицето му с възглавничките на дългите си пръсти. Павлуша го гледа дълго и се уплаши. Много е страшно, усещайки някаква голяма тайна и студени тръпки по тялото! Той се втурна към стаята си и се покри от апартамента с одеяло. Странно, скоро той заспа.
- Е, синко! Отивам за дървото! Днес е Нова година, не забравяйте! - усмихна се Саша и добродушно щраквайки момчето по носа излезе на улицата. В къщата останала само майката. - Мамо! - Какво, любов моя? - Защо плака през нощта? Александра вдигна блестящите си кръгли очи и каза: - Защото обичам баща си твърде много. - Но ти плачеш повече от една нощ! И той те обича! Силно силен! Вие го знаете! - Да, знам, синко - тя се усмихна тихо и нежно, - просто разбираш. да, няма значение! Отивай да играеш! - Не, мамо! Майко! Казвам! - Виждаш ли, понякога ми се струва, че някой ни е измислил. Че не сме. - Но кой би могъл да те измисли? - изненада се Пашка - Нууу, - провлачи майка му, - Например ти! и тя се засмя. Силно и някак не мило, не искрено.
Двама санитари влизат в стаята с бели стени. Едната почти плаче, но това, което казва, е трудно да се разбере. Вторият, обръщайки се към нея, й прави знак да млъкне. Те тихо се приближават до леглото, което стои до голям прозорец с решетки. Шестгодишно дете лежи на леглото, вързано е, но спи спокойно. Пухкава котка седи пред прозореца. Тя не е по-различна, само очите й могат да плашат, едното е жълто като слънцето, второто е синьо синьо. Медицинските сестри преглеждат детето. Явно едната е нова и много впечатлена, тя оглежда стаята с интерес. INв средата виси снимка, слепена от две отделни изрезки от вестници, поставена е в тромава домашно изработена рамка от сивкаво дърво. Снимките са на мъж и жена, много млади. Човекът е светъл с приятни очи, прекрасно телосложение! и едно момиче. С живи живи очи и луксозна червена коса. В средата има малка маса, пълна с отпадъчна хартия, в ъгъла има избелял червен диван. Момичето с бялата престилка се приближи още повече, когато изведнъж втората сестра наруши гробовото мълчание. - Уморено сираче! Горкото, горкото дете. Той няма никого освен нас.. Никой. - тя въздъхна тежко, - И никой никога не е бил. Полудяваш в шест. Боже мой. Момичето потръпна от думите на по-опитната сестра, но продължи пътя си към избелелите мебели. На дивана има вестник. Тя е износена и снимките са спретнато изрязани от статията, точно над заглавието „ЗАБИРАНИ НА ЖЕЛЕЗНИЦАТА!“ Момичето бързо прочете статията, още веднъж погледна дървената рамка, окачена на стената, и разбра къде са изчезнали снимките от вестника. - Мария Иванна! - Мълчи, глупако! Все пак се събуди! Момичето проговори почти нечуто: - Мария Иванна, значи родителите му са загинали при инцидента? - Не, момиче! Пашка изобщо няма родители .. сираче от дете! - Но тогава защо. - не успя да довърши, когато леко дрезгавият глас на Мария продължи. - Защо, защо? И дявол знае! Той никога не е виждал тези хора. Как видяхте вестника? Ех, да не бях виждал тези боклуци! Най-интересното е, че той не само не ги вижда, но Александър Павлюшкина и Александър Североков дори не са били запознати! Те се возеха заедно, а след това в различни краища на колата. - Нищо не разбирам. - И кой разбира, драги?! - сестрите напуснаха стаята на обреченото дете и Мария Ивановна започна да говори по-високо, - Койразбирам? Никой. Това е просто. - Само какво? - вдигна тъжните си влажни очи Полина - Едва сега може би само Павлушка знае, че ако бяха оцелели, щяха да имат любов. до гроба! Но какво, ако? Такъв случай за първи път. И тези хора вече са роднини тук, разбирате ли? Те са нашето семейство тук.