Кратки стихотворения на анна ахматова
Слънцето изпълни стаята с жълт и проникващ прах. Събудих се и си спомних: Скъпа, днес е твоят празник.
Ето защо заснежената Разстоянието пред прозорците е топло, Затова аз, безсънна, Като общник спях.
И отивам там, където нищо не е необходимо ...
И отивам там, където нищо не е необходимо, Където най-милият спътник е само сянка, И вятърът духа от глуха градина, И под краката е гробна стъпка.
Всеки ден има…
Във всеки ден има такъв Смутен и тревожен час. Говоря високо с мъка, Без да отварям сънените си очи. И тупти като кръв, Като топъл дъх, Като щастлива любов, Разумна и зла.
Да, обичах ги, тези нощни събирания...
Да, обичах ги, тези нощни събирания, - Ледени чаши на малка масичка, Ухаеща, зимна пара над черно кафе, Тежка червена камина, зимна жега, Веселостта на язвителен литературен виц И първият поглед на приятел, безпомощен и зловещ.
Ти ми даде трудна младост ...
Ти ми даде трудна младост. Толкова много тъга по пътя. Как мога да доведа оскъдна душа Богата при теб? Дълга песен, ласкава, Съдбата пее слава. Боже! Аз съм небрежен, Вашият скъперник роб. Нито роза, нито стръкче трева Няма да бъда в градините на Отца. Треперя от всяка прашинка, От всяка дума на глупак.
Две стихотворения
Възглавницата вече е гореща От двете страни. Ето и втората свещ Викът на гарваните угасва Става все по-чут. Тази нощ не спах, Късно е да мисля за сън... Колко непоносимо бяло Завесата на белия прозорец. Здравейте!
Същият глас, същият поглед, Същата ленена коса. Всичко е същото като преди година. Дневна светлина през стъкло Белите стени са пълни с вар... Уханието на свежи лилии И думите типросто.
Мислеха си: ние сме бедни, нямаме нищо...
Мислехме си: бедни сме, нямаме нищо, И как те започнаха да губят един след друг, Така че всеки ден стана Ден на паметта, - Започнаха да композират песни За голямата щедрост на Бога Да, за предишното ни богатство.
Да живееш - така на воля ...
Да живееш - така в дивата природа, Да умреш - така у дома. Вълче поле, Жълта слама.
За такъв глупак...
За такъв глупак, Честно казано, бих искал оловен грах Бих изчакал от секретарката.
Заклинание
От портите на затвора, От блатата отвъд Охтен, По неутъпкана пътека, Неокосена поляна, През нощния кордон, Под великденските камбани, Неканени, Неженени, — Ела при мен на вечеря.
Сълзлива есен, като вдовица...
Обляна в сълзи есен, като вдовица В черни дрехи, всички сърца са замъглени ... Преминавайки през думите на съпруга си, Тя няма да спре да плаче. И ще бъде така, до най-тихия сняг Няма да се смили над скръбните и уморени ... Забрава на болката и забрава на нега - За това животът не е достатъчен за даване.
Здравейте! Чувате леко шумолене
Здравейте! Чувате ли леко шумолене Вдясно от масата? Не можеш да завършиш тези редове - Дойдох при теб. Ще обидиш ли Както миналия път, - Казваш, че не виждаш ръцете си, Моите ръце и очи. Ти си лек и прост. Не ме карай там, Където под задушния свод на моста Мръсната вода замръзва.
И в тайно приятелство с висок ...
И в тайно приятелство с един висок, Като тъмноок млад орел Аз, като в предесенна цветна градина, Влязох с лека походка. Там бяха последните рози, И прозрачната луна се люлееше Върху сиви, плътни облаци...
И изглежда - глас на мъж
И изглежда - гласът на човек Тук никога няма да прозвучи, Само вятърът на каменната ера Vчерната порта чука. И струва ми се, че оцелях Под това небе съм сам - Защото първият искаше да Изпие смъртоносното вино.
И цял ден, страхувайки се от стенанията им
И цял ден, уплашена от техните стенания, Тълпата се втурва в смъртна мъка, И през реката на траурни знамена Зловещи черепи се смеят. Затова пеех и мечтаех, Сърцето ми се разкъса наполовина, Веднага утихна след залпа, Смъртта изпрати стражи по дворовете.
кавказка
Тук започна изгнанието на Пушкин И свърши изгнанието на Лермонтов. Леко ухае на планински треви, И само веднъж успях да видя Край езерото, в гъстата сянка на чинара, В онзи привечерен и жесток час — Сиянието на неудовлетворени очи безсмъртния любим на Тамара.
Знаем какво е сега на кантара И какво се случва сега. Часът на смелостта удари на нашия часовник, И смелостта няма да ни напусне. Не е страшно да легнеш под патрони, Не е горчиво да си без дом, - И ние ще те спасим, българска реч, Великото българско слово. Ще ви носим свободни и чисти, И ще ви дадем на внуците ви, и ще ви спасим от плен Завинаги!
Мурка, не си отивай, има бухал...
Мурка, не си отивай, има бухал Бродирана на възглавницата, Мурка е сива, не мърка, Дядо ще чуе. Нани, свещта не гори, А мишките драскат. Страхувам се от тази сова, За какво е бродирана?
По прозорците се натрупва лед...
Лед расте по прозорците, Часовникът продължава да казва: "Не се страхувай!" Да чуя какво идва към мен, И ме е страх от мъртвите.
Като идол моля вратата; „Не пропускайте неприятностите!“ Кой вие зад стената като звяр, Кой се крие в градината?
Наследница
Струваше ми се, че песента е изпята Сред тези празни зали. О, кой би ми казал тогава, Че всичко това наследявам: Фелица, лебед, мостове Ивсички китайски изобретения, Дворец през галерии И липи с чудна красота. И дори моята собствена сянка, Цялата изкривена от страх, И покаяна риза, И надгробен люляк.
Последен ден в Рим
Краят на цикъл, който не е бил досега Често е най-трудното нещо за сърцето, Загубих навика за много неща в живота, Нямам нужда от почти нищо, —
За мен комаровските борове Те говорят свои собствени езици И точно като отделни извори В локви, които са изпили небето, те стоят.
Кой знае какво е слава! На каква цена купи правото, Възможност или благодат Всичко е толкова мъдро и хитро Шеговито, загадъчно мълчаливо И наречете крака си крак.
Вечерен и наклонен Пред мен е пътят. Вчера, влюбен, помолих: "Не забравяй." А сега само ветровете Да, виковете на овчарите, Развълнувани кедри При чисти извори.
И този, когото смятам за учител, Мина като сянка и не остави сянка, Той погълна цялата отрова, изпи цялата тази глупост, И чакаше слава и не дочака слава, Който беше предвестник, поличба, Той се смили над всички, вдъхна умора на всички - И се задуши ...
Защо тази възраст е по-лоша от предишните?
Защо тази възраст е по-лоша от предишните? Дали защото От факта, че в изпаренията на скърби и тревоги Той докосна най-черната язва, Но не можа да я излекува?
Дори на запад земното слънце грее, И покривите на градовете горят в лъчите му ... И тук, бяло, маркира къщи с кръстове, И вика гарваните, и гарваните летят.
Пътищата към миналото отдавна са затворени, И за какво ми трябва миналото? Какво има вътре? — окървавени плочи Или зазидана врата, Или ехо, което още не може Млъкни, макар и да питам... Същото се случи и с това ехо, С онова, което нося в сърцето си.
– попитах кукувицата
– попитах кукувицата Колко години ще живея... Тръпнаха върховете на боровете, Жълт лъч падна в тревата, Но нито звук в свежия гъстал... Вървя си вкъщи, А хладният вятър е нежив Горещо е челото ми.
Спрях да се усмихвам
Спрях да се усмихвам, Мразовитият вятър смразява устните ми, Има една надежда по-малко, Ще има още една песен. И тази песен аз неволно Ще я предам на смях и мъмрене, Тогава боли непоносимо Мила тишина за душата.
лунен феномен
От седеф и ахат, От опушено стъкло, Така неочаквано полегато И тъй тържествено се носеше, - Сякаш Лунната соната Веднага пресякохме пътя.