Курс Елитологията като наука за теоретична и приложна елитология - Елитизмът като алтернатива
Елитаризмът като алтернатива на демокрацията
„Правителство на народа, за народа, управлявано от народа” – така великият американски демократ А. Линкълн е мислил за демократичната политическа система. Но за елитаристите тази идея е неприемлива или само частично приемлива. Всъщност елитаристите охотно цитират думите на Линкълн, но често снизходително отбелязват, че „старият Линкълн е бил твърде наивен“ (поне в двете последни думи на изявлението му). Той не взе предвид, че, първо, е „технически невъзможно“ да се упражнява управлението на народа, особено в голяма страна, и следователно той трябва да даде правомощията, необходими за политически контрол, на елита; второ, основата на елитаризма е твърдението, че хората са некомпетентни в политиката, „неинформирани и дезинформирани“ и ако наистина управляваха, неизбежно биха си „навредили“. Неговите интереси се обслужват много по-добре от „мъдър“ и „подготвен“ елит. Елитаристите оспорват формулата на Линкълн или меко, като твърдят, че „думите му не могат да се приемат буквално“, или остро, заявявайки, че тъй като правителството от народа е, от тяхна гледна точка, неосъществимо на практика, този лозунг сам по себе си е само „идеологически камуфлаж“ на управлението на елита. Демокрацията, според елитаристите, може в най-добрия случай да бъде форма на управление на елита, която се одобрява и подкрепя от хората.
Елитаристите, особено консервативните, отбелязва К. Роситър, самият един от най-влиятелните теоретици на американския консерватизъм, са скептични по отношение на идеята за народно управление. Елитаристите смятат, че много от положенията на класическата теория на демокрацията са безнадеждно остарели и не се подкрепят от съвременните емпирични изследвания. Например емпирични изследванияБерелсън казва, че в западните демокрации гражданите не проявяват достатъчен интерес към политиката, а познанията им в тази област са много повърхностни и ограничени. Ако в съответствие с класическата теория на демокрацията активното участие на народа в политиката е не само гаранция за отчитане на интересите на широките народни маси в държавните решения, но и средство за реализиране на творческия потенциал и способности на индивидите, то от гледна точка на елитаристите участието на масите в политиката се свежда само до участие в избори, когато масите само избират конкретни личности, а не формират политиката, т.е. тяхното участие само легитимира властта на определен елит.
Що се отнася до критиката на демокрацията от позициите на елитаризма, в нея има два основни мотива: първо, твърдението, че демокрацията е невъзможна, и второ, че демокрацията е нежелана, дори и да беше възможна. Както вече беше отбелязано, елитаризмът се характеризира с твърдения, че демокрацията в смисъл на народно управление не е осъществима, че мисленето на масите е „опростено“, „стереотипно“, че хората се нуждаят от попечителство от „силно надарени индивиди“ (разбира се, от управляващата класа). Английският социолог М. Гинсбърг смята, че демокрацията е разкрила своята неефективност, че в нея има тенденции към формирането на олигархия: „некомпетентността на масите“, неизкоренимо „желание да се прекланят пред лидери“ - всичко това създава елит във всяко, дори и най-демократичното общество. Масите са подвластни на „магията на думите“, те винаги са жертва на машината за внушение, която е в ръцете на елита. Системата на представителното управление е безсилна: тя трябва да представлява всички и във всичко, но не представлява никого и в нищо. Западногерманският елитарист И. Кнол твърди, че демокрацията води до насърчаване на посредствеността, до ерозия на политическото лидерство; Тойкритикува фашизма не за изискването за безусловно подчинение на масите на елита, а за теорията и практиката на "кръвния елит", основан на "расовата чистота", като отбелязва, че принципите за подбор на елита трябва да бъдат различни.
Елитаристите пишат за „отживелицата“, „старостта“ на демокрацията, която не осигурява ефективно управление на социалния живот, тъй като нарушава правата на елита, приравнявайки го с масите, че при тази форма на управление трябва да се жертва разумът, чийто носител е, разбира се, елитът, в полза на „животинските инстинкти“ на тълпата. Нещо повече, те доказват, че демокрация в точния смисъл никога не е съществувала в историята, а е била само повече или по-малко умело прикриване на властта на елита.
Кой взема най-важните държавни решения, които понякога означават загуба на работа и невъзможност за изхранване на семейството за един работник, а понякога засягат самия му живот, защото той може да бъде мобилизиран да участва във война, която не е започвал и не е искал, чиято цел не разбира или отхвърля? Кой прави нещата от негово име? Тези, които заемат най-високите държавни постове - президент, министри? Или невидимото и несменяемо истинско правителство, най-богатият от богатите, оставащ в сянка, истинският режисьор на политическата игра в страни, които се наричат демократични? Или може би елитът на торбите с пари споделя властта с политическия елит, с върховете на армията, със собствениците на медиите, образувайки, така да се каже, система от елити, слой от „силните на този свят“? Тогава тези елити конкурентни ли са или мирно съжителстват и взаимодействието им помежду им не е нищо повече от един вид разделение на труда в управляващата класа? И накрая, каква е ролята на изборите в страните с демократични режими? Правят ли населението обект на политика, иливлияят ли, без да променят класовия характер на властта, коя от групировките на управляващата класа ще излезе напред и ще получи най-големи ползи? Или има тенденция държавата все повече да се превръща не в инструмент за потискане от една класа на друга, а в инструмент за баланс на силите, компромис в отношенията между класите, тяхното взаимно „нагласяване“, като се вземат предвид интересите (макар и в различна степен) на всички противоположни или, по-добре казано, взаимодействащи сили? Всички тези въпроси се обсъждат усилено от съвременните елитолози, като гледната точка на радикалните елитаристи в никакъв случай не е преобладаваща, а напротив, в елитарологията, и то не само западната, упорито се търси компромис между елитаризма и демокрацията, допирни точки между тях.