Лежим в пясъка и ходим под себе си"
Един милион души загинаха в Афганистан, включително 15 000 съветски войници. Навръх годишнината от изтеглянето на войските от Афганистан "Сноб" припомня няколко важни текста за тази война
Дял:
Светлана Алексиевич. "Цинкови момчета"
Питам и слушам навсякъде: в казармата, в столовата, на футболното игрище (!), вечер на танци. (неочаквани атрибути на мирния живот тук):
„Стрелях от упор и видях човешки череп да се разбива. Мисъл: "Първо". След боя – ранени и убити. Всички мълчат. Мечтая за трамваи тук. Докато се прибирам в трамвая. Любим спомен: Мама пече пайове. Къщата ухае на сладко тесто...
- Сприятели се с добър човек. И тогава виждате как червата му висят на камъните. Започвате да отмъщавате.
Чакаме караваната. Два-три дни в засада. Лежим в горещия пясък, вървим под себе си. До края на третия ден вие сте сатанист. И с такава омраза пускаш първия ред. След снимките, когато всичко приключи, разбраха: караваната идва с банани и сладко. Яде сладкиши цял живот.
- Заловени "духове". Питаме: „Къде са военните складове? Те мълчат. Отгледаха двама с хеликоптери: „Къде? Покажи ми. » Мълчат. Хвърлили единия на скалите.
„Да правиш любов във войната и след войната е съвсем различен въпрос. Всичко е като за първи път...
- "Град" стреля. Мините хвърчат. И преди всичко това е: да живееш! живей! живей! Но вие не знаете нищо и не искате да знаете за страданието на отсрещната страна. Да живееш е всичко. на живо!
Да напишеш (да кажеш) цялата истина за себе си е, според Пушкин, физическа невъзможност.
На война човек се спасява от това, че съзнанието е разсеяно, разпръснато. Но смъртта наоколо е нелепа, произволна. Без висши значения.
. На резервоара с червена боя:— Да отмъстим на Малкин.
По средата на улицата млада афганистанка коленичи пред убито дете и крещеше. Сигурно само ранените животни крещят така.
Минаха покрай убитите села, подобни на разорано поле. Мъртвата глина на едно скорошно човешко жилище беше по-ужасна от тъмнината, от която можеха да стрелят.
В болницата видях българско момиче да сложи плюшено мече на леглото на афганистанско момче. Той взе играчката със зъби и си играеше така, усмихнат, нямаше две ръце. „Вашите българи стреляха“, преведоха ми думите на майка му. - Имате ли деца? СЗО? Момче или момиче? Така и не разбрах какво има повече в думите й - ужас или прошка?
Те говорят за жестокостта, с която муджахидините се отнасят към нашите затворници. Прилича на Средновековието. Тук наистина е друго време, календарите показват ХІV век.
Александър Проханов. "замък"
- Отивам! Появи се Татянушкин. - В болницата, да видим нашите хора! И после на вилата!
Заминаха за града. Кабул, обикновено претъпкан и пъстър, беше празен и изоставен, със зидани къщи, задръстени витрини. Хеликоптери иронично бръмчаха в полутъмното небе, обикаляйки бръмчаща въртележка, сякаш завинтваха огромен ламаринен капак над града, запазвайки го.
Пред болницата имаше "батьори", линейки тръгваха и се качваха. От зеления микробус санитарите извадиха носилка. Върху тях, отдалечен, със сини невиждащи очи, лежеше парашутист - остър нос, остриган. Санитарният войник, следващ носилката, носеше бутилка IV.
Те влязоха в сградата на болницата. Миришеше на карболова киселина, йод, застояли, кисели дрехи, топла миризма на разкъсана плът. Койките бяха наредени по коридора, отделенията бяха претъпкани. Навсякъде се размърдаха, стенеха, дишаха разпалени идрезгаво превързан ранен. Въздухът беше изпълнен с обща мизерия. Калмиков вдиша тази напитка от болка и мъка, топла, остра, гадна.
Парамедици бутнаха количка покрай тях. По гръб, с вдигната брадичка, лежеше мъж, гол, с треперещ, хлътнал корем, по който кървяха тампони. Фонтани от болка бликнаха от тези червени, парцаливи тампони, които запушваха раните от куршуми. Лицето на мъжа беше бяло, капки от синкава пот. На крака му като мръсна буца стърчеше дупчен чорап.
В коридора на една койка лежеше обгорен. Лицето му продължаваше да кипи, да бълбука, да се подува с лепкав черен катран. И от това смолисто клокочещо лице гледаха спрелите, изпъкнали от болка очи.
От операционната към мен хукна санитар с емайлирана бяла кофа. Жълточервени буци се люшкаха и плискаха на дъното.
Минаха през болницата. Зад матираното стъкло на операционните зали те рязаха, кълцаха, чупеха, рязаха, изрязваха, изсипваха, изгребваха, намушкаха. В матовата белота на огромната сграда се чу хрущене и скърцане. Извадени сплескани куршуми, назъбени фрагменти, счупени зъби, костни стърготини, разкъсани органи на простреляно човешко тяло падаха на дъното на поцинковани кофи.
Калмиков вървеше, ужасен: „И аз направих това? ... Дело на моите ръце? Счупих, нарязах? ... "
Всички, които се гърчеха и страдаха в леглата си, бяха хвърлени да превземат азиатската столица, блъснаха се в нейните минарета, мавзолеи, затънаха в лабиринтите на кирпичени квартали, паднаха убити по площади и базари. Други, които пропуснаха куршумите, превзеха столицата, укротиха я, доминираха, окачиха струйни траектории от звук над града, просечени от небето с режещи камшици.
Генадий Василиев. "В Афганистан, в Черното лале"
Шулгин видя как земята около позициите на Душман се издигна, как се надигнавъздухът беше стена от малки камъчета, парчета глина, окървавени парцали и фрагменти от оръжия, чух оглушителен рев, който отекна през дефилето, примесен с човешки вой.
Дори момчетата от Шулгин не издържаха и се изкачиха, поставяйки мръсните си чела върху земните хълмове на окопите. Свикнали с различни картини на войната, те с изненада наблюдаваха агонията на бандата и само раздразнено сбръчкаха лица от виковете на Шулгин, който им заповяда да легнат в убежища.
Фрагментите летяха през дефилето в тяхната посока, но войниците само се притискаха към земята от тънкия писък на парчета желязо, малки камъчета, завинтени в обработваемата земя, и като момче, с отворени уста, гледаха кървавото представление на въздушни водни кончета, танцуващи над височината.
А мините на батальонната батарея вече виеха. Облаци дим се носеха над пролуките в средата на разкъсаните камъни. Големокалибреният утес изгърмя с гърмящ изстрел. Изпратихме координатите на височината Душман за полковата артилерия на полка. Жълтата топка на първия прицелен снаряд висеше над главите им.
Виктор Николаев. „Жив в помощ. Бележки на един афганистанец"
Сутрешният полет в режим на свободен лов беше учудващо спокоен. Обедното жарко слънце продължаваше методично да стопява бойното самообладание на екипажите. Сега грамофоните пълзяха над кандахарката. Половин час след излитането отляво започнали да изникват две товарни Тойоти, едната от които горяла.
Десантната група, не достигайки на няколко метра от димната кола, усети ужасна смрад, а изпод втората, виждайки хора, изпълзяха осем мръсни, виещи жени. Зад тях, вкопчени с две ръце в дълги воали, изплашени деца, влачени до смърт.
Докато преводачът, успокояващ жените, се опитваше да ги разпита, за да получи поне някакво обяснение за случилото се, спецчастите откъснаха страната на колата и се отдръпнаха.
Около двадесет обезглавени мъжки трупа бяха разпръснати по цялото тяло. По-късно се оказа, че по този начин една банда си е разчиствала сметката с друга. Бандитите хвърлили отсечените глави на враговете си в задната част на автомобил и го подпалили. Жените, изненадващо, не бяха докоснати. Явно са решили - не е много ценен товар. Жените се страхували да ходят сами. И имаше причини за това...
Олег Ермаков. "Афганистанска зима" (разкази)
Цяла нощ перата на тоягата скърцаха. Цяла нощ войници, излежали присъдата, се тълпяха край щаба. Уволнението се забави три месеца. През цялото това време войниците, изслужили срока си, вярваха, че живеят нечий друг живот; те ходеха на нападения и понякога умираха. Вчера се върнаха от поредния набег и не повярваха веднага на заповедта да дойдат в щаба с военни карти. Цяла нощ служителите са оформяли документи. Тази нощ беше задушна и безлунна, в небето имаше звездни светлини, цикадите бяха благословени, пелинът се дърпаше от степите, хлор вонеше от тоалетните, дълги като вагони, от време на време войници от бойната охрана на полка прекъсваха съня си с кратки трасиращи залпове - тази последна нощ беше обикновена, но за онези, които пушеха на верандата на щаба, докато чакаха реда си, изглежда ed луд.
Дойде сутринта и всички пенсионери се подредиха на парада.
В очакване на командира на полка. Вратите на щаба се отваряха и някой офицер или пратеник излизаше на верандата, но командирът все още го нямаше.
Спрял в средата на парадния плац, командирът погледна към войниците.
„Сега този суров човек ще каже някакви странни топли думи, помислиха си всички, а на сантименталните вече им загъделичка гърлото.
След като се изправи и погледна, командирът насочи бастуна си към един дълъг, червенокос войник, който стоеше срещу него.
— Ела тук — извика командирът.
войник вв стеснена, зашита, пригодена по негов вкус форма, той излезе от строй, тропна с пети, сложи ръка на отсечената мъничка козирка на офицерска фуражка и докладва кой е и от коя част. Командирът мълчаливо го погледна. Войникът се прехвърли от крак на крак и погледна виновно белия дървен бастун.
- Кой си ти? балерина? — попита командирът и се намръщи от отвращение.
Командирът нямаше време да произнесе прощална реч на своите войници - докато се караше на офицерите, които не следят какво правят подчинените им с пълното си облекло, докато извика на друг войник: „А ти? Балерина?”, докато той извика на всички войници: „Вие балерини ли сте или шибани войници. ”, - от Кабул съобщиха, че хеликоптерите са излетели, а пратеникът изтича до плаца и му докладва за това. Командирът направи пауза и като махна с ръка, нареди да докарат колите.