Мордовцев Даниил Събор на разколниците в Соловки
IX. СПИРИНА ПЕЧЕРОЧКА
Най-после дойде пролетта, към която както в сънливи сънища, така и наяве, в килията и в църквата, под равномерното почукване на иглите за плетене на майката и под монотонното четене на безкрайни катизми, младото, нетърпеливо сърце на Оленушка беше неудържимо разкъсано. Бог знае откъде започнаха да летят птиците, огласяйки острова и морето с радостни крясъци, сякаш бяха скитници, дошли от цял свят, за да видят какво става тук, на един далечен, уединен зелен остров и дали хората тук плачат, както и в онези красиви далечни топли земи, от които долетяха, или новият извор пресуши всички човешки сълзи. И нощем, в посинялото от пролетта небе, и в светлата, румена зора, и в светлото пладне птичи гласове се втурваха и звънтяха из небесния простор, и едни замлъкваха там, оттам, от полунощ, а други се втурваха към острова оттам, от пладне. Нощите ставаха все по-къси, дните ставаха все по-дълги. И около килиите, и при манастирските стени, и зад стените, и дори в пукнатините, и по первазите на старите стени и покриви си пробиваше път зелена трева. Островът оживя заедно с тази възраждаща се зеленина и с този неспокоен птичи вик и халас. Дори с манастирските птици - с гълъбите, чавките и врабчетата - ставаше нещо необикновено. Белият тумбар „по панталони“ още по-лудо се извиваше и салташе във въздуха, така че Исачко, вдигнал глава към небето, за да вижда по-добре любимеца си, едва не загуби бича си врата. Спиринските „духали“ напълно изоставиха своя учител и всички се целунаха на корниза на катедралата и се целунаха до такава степен, че едва имаха време да изместят някак си гнездото си на една греда, а след това благодарение на светия глупак, който тихо постави сламени гнезда наблизо ивълна.
Брат и сестра ли са? – пошегувал се веднъж Исачко с него, като го видял да върши това благочестиво занимание, и намигнал лукаво с косите си очи. - О, стар грешник!
Когато Оленушка попита Спиря защо "духалите" го напуснаха, светият глупак отговори:
- Почакай малко, дете, и ще хвърлиш майка за Борка.
Оленушка само пламна и се покри с ръкава си. Тя беше едновременно уплашена и добра от думите на юродивия. Откъде може да знае, помисли си тя, че тя има любим в Архангелск? И как би могъл да знае, че името му е Борей? Най-вероятно, защото той е свят, проницателен човек и затова вижда през човека и чете мислите му, вижда душата му като на длан и знае всичките му грехове. И в същото време Оленушка се изчерви още повече: тя си спомни, че тази сутрин се ужасяваше от млечна каша. А днес е сряда, постен ден. Спиря знае всичко това, о, какъв срам!
Топлият нежен пролетен въздух извади Оленушка пред портите на манастира. Извън портата, изглежда, беше по-близо до Архангелск: ако имаше криле като тези на тези птици, щеше да прелети през морето.
Еленът едва не се разплака. Шега ли е! Скоро година, както седят тук като в тъмна тъмница. И някой ден поклонниците ще дойдат и ще ги вземат със себе си! И ще дойдат ли? Може би онези московски разбойници пак ще дойдат, пак ще заключат манастира и пак ще стрелят без край.
Оленушка дълго се скиташе из манастира, копнеейки и не намирайки място за себе си. Отивайки зад единия перваз на стената на манастира, който се приближаваше почти до морето, тя седна на ръба на скалата и като събра мъх около себе си, започна да прави венец от него. Тя беше изцяло погълната от заниманието си, спомняйки си какво й бе навяла младата памет или мислеше за настоящето, чийто смисъл изобщо не разбираше. Тятя чуваше много за някакъв Никон и той й се струваше някакъв звяр, но безпрецедентен звяр: този, който е написан на един образ в катедралата, не е звяр, не е мъж, не е жена. И защо е измислил някакви нови книги? Защо заповядва да се кръсти с три пръста? И защо взе от Христос някакво „аз“, а самия Господ Исус прониза с някакъв „ижем“? Що за "харесване" е това? Дали копието, с което Христовият воин пронизва ребрата на кръста. И какво им трябва на тези стрелци от манастира? Мислеше си и за Авакум, който й се яви в образа на онзи светец, който стои на стълб и кръщава с два пръста онези, които стоят под стълба. Колко струват хората. Тя си спомни и онзи огненочервен монах с вериги, който беше дошъл от Авакум: този монах беше изчезнал от есента - казват, че неговият управител го измъчвал, отрязал всичките пръсти на дясната му ръка и когато на ръката му отново израснали само два пръста, показалецът и средният, и той отново започнал да се моли с тези два пръста усърдно, управителят му отрязал главата и колкото и пръсти да отрязал, те израснали отново.
Седейки така неподвижно, Оленушка с изненада чу, сякаш някой се движи под земята или драска тъпо. Тя започна да се ослушва и да се оглежда. Почти под краката й, долу, под неравния скалист бряг, морето плискаше, нахлуваше на брега с пяна и отново се отдръпваше и падаше. Вдясно, зад корени и преплетени клони със свежа зеленина, надничаше голям сив камък. Взирайки се в него, Оленушка видя, че земята сякаш се изплъзва изпод самия камък и тихо се излива в морето от отвесна скала. Защо земята се плъзна там? Иска ли камък да падне в морето? Така че камъкът сякаш не се движи.
Изведнъж иззад един камък се показа рошава глава. Оленушка едва не изпищя, но от ужас замря на мястокитка мъх в ръка. Главата се обърна и Оленушка позна Спиря! Светият юродив също я позна и милите му кучешки очи блеснаха от радост.
- Това ти ли си, момиче? - каза той тихо.
- Аз, дядо - отговори момичето, усещайки, че сърцето й още бие.
Светият глупак напълно изпълзя иззад камъка. Беше покрит с пръст - ръце, крака, коси.
- Какво правиш тук, момиче? — попита той, приближавайки се.
- Богородице, дядо, на изображението.
- Добро момиче, плитка.
- А ти, дядо, какво правиш тук?
Оленушка го погледна с изненадани очи.
- Норка - обясни юродивият - дупка за животно.
Оленушка нищо не разбра и с недоумение опипваше венеца си.
„Копая си малка фурна, момиче“, обясни Спиря, показвайки с ръце как я копае.
- За какво ти е тя, дядо?
- И в него ще се помоля, както в Киев са се молили Печерските светии.
- А каква е църквата, дядо?
- Църквата си е църква. само в църквата има изкушение, момиче, но във фурната има само Бог и смърт.
Момичето неволно потръпна.
- Бог! Колко страшно.
„Страшно е между хората, момиче, в открития свят, но под земята е благодат.
Оленушка погледна замислено към морето. Светият глупак седна до нея.
- Само ти, момиче, не казвай на никого за моята печка, не, не! Няма майко мила!
- Няма да кажа, дядо.
- Това е същото, вижте ме, питам Христо.
Момичето продължи да гледа към морето и да слуша далечния плач на чайки.
- Какво, липсваме ли ти, момиче?
- Да, дядо, бих се прибрал.
Светият глупак замълча, въздъхна, поклати глава. Той си спомни, че някога е имал собствен "дом". Беше само преди много време.
И вместо това пред негона това безбрежно море с плачещи чайки беше нарисувана различна картина, цялата осветена от слънцето на юг. Високият бряг на Волга с тъмна зеленина в стръмни дерета. В зеленото кукувицата кука без да спира. Червеногушият кълвач монотонно чука сухата кора на стара топола. Нахални авлиги свирят в близките листа на висока острица, а на сух клон на дъб тъжно бръмчи горски гълъб. Надолу по Волга, наклонена лодка се носи отгоре, облечена, украсена. Песен се носи по водата:
Ивица ли ми е, ивица, Ивица ли ми е неразорана.
Лодката се приближава до брега. Отдалечените хора слизат и водят някого на брега под мишници. Вижда се момичешка плитка, а на слънцето играе „алена лента, Ярославъл“.
Спиря потръпва и с трепереща ръка опипва мъртвия череп в чантата си. — Махай, махай! той поклаща побелялата си глава.
- Значи в Архангелск е по-добре, отколкото тук, нали тук? - проговори той отново.
- По-добре, дядо, не много по-добре.
- Какво ще кажеш?
- Ах, дядо! Да, сега там, с пролетта, какви кораби отвъд морето ще дойдат! И от земята на Галан, и от земята на Англия, и от земята на Дания, и от земята на Любов, и от град Амбурх! О, и какво е това!
Оленушка дори вдигна ръце.
- Е, какво ще дойдат? - сякаш яйце на юродивия си, възхитен от възраждането на момичето.
- Как чу какво! И стоките, моделите на всичко това ще бъдат донесени!
- А ах ах! - поклати глава юродивият.
- И всякакви гурмишски зърна, и големи, и малки, и смолен женчуг, и турски, и фларен, и немски кадифе, цели плитчини! А какво да кажем за турските златни и сребърни дантели, какви петна от всякакви хубави цветове, и капка тъмночервено, грубо и тревисто, и петно адамашка! И тогава се извъртя злато и сребро, почернели кадифета, пурпурно, лазурно кадифе изелени, таузинови кадифета, гладки и пурпурни кадифета и вкопани кадифета.
Спиря я погледна мило и тъжно поклати глава.
- А ах ах! Какъв е вашият модел! — повтори той някак машинално.
- Да, дядо, ама какъв отлас! - все повече и повече харесва Оленушка. - И черен отлас, и лазурен отлас, и зелен отлас, и жълт отлас, и таусин отлас, и пурпурен отлас! И кръглите са златни, и камъчетата са индийски, и зуфите са анбурски, и коприните са рудожълти и опушени, и шарлатът е плат и полушарлат, и платът е лунен, и платът е пастрофилен! И панделките, панделките!
И пред светия глупак отново проблесна „алена лента, Ярославъл“, и стръмният бряг на Волга, и тази широка синя река, и мъгливото синьо безкрайно Заволжие.
- "Атаманушко Спиридон Иванович. Любушка."
- Бог! Махни се - о! — изпъшка неволно юродивият, хванал се за сърцето.
Оленушка неволно спря.
- Какво ти е, дядо?
- Нищо, дете. И така, ленти, казваш?
- Панделки, дядо, алено.
- Леля-леля. о ти
Оленушка погледна към морето и така изглеждаше и замръзна. Вдигнатата ръка спря във въздуха. Изплетеният венец падна на коленете й. Бузите й ставаха все по-румени.
В мъгливата далечина, върху гладката повърхност на морето, платната белееха като ярки късчета. Да, това не са крила на чайка.
- Дядо! Момичето говореше тихо.
Светият глупак гледаше и се оглеждаше.
- Какво си, дете? — попита той разсеяно.
- Те плуват. извън платната.
Момичето посочи към морето. Светият глупак присви очи, сложи ръка на очите си, под формата на козирка.
- Не го виждам, момиче.
- И виждам, дядо, вън.
Имаш млади очи.
Оленушка скочи на крака, изправи се на пръсти и беше готова, изглеждаше,тичай през морето като по сухо. Очите й горяха, устните й трепереха.
- Бог! богиня! Само бащата да дойде!
Изведнъж нещо се блъсна в стената и се разпръсна с тътен по острова и по морето. Светият юродив се прекръсти.
- Ето за теб! - каза той тихо и наведе глава.
- И какво, дядо? - започна Оленушка.
- Злодеите плуват, дете. о! Ноли не чу ли пушките?
Еленът, пребледнял като платно, падна на земята и изхлипа с гласа си.