Ние сме една от онези породи, които се нуждаят от видим и осезаем лидер,
Не може да се каже, че името на Василий Виталиевич Шулгин в момента е забравено, но много факти от неговата биография остават неизвестни дори за специалистите. Междувременно обръщането към толкова значима личност в българската история според нас изглежда подходящо и полезно за анализа на политическите процеси и в съвременна България.
Целта на настоящата статия е да се спрем накратко на някои етапи от жизнения път на Шулгин, като покажем еволюцията на неговите възгледи за българската монархия.
В разговор по Радио Свобода историкът О. В. Будницки говори за този акт на Шулгин: „Това беше реалистичен поглед върху нещата. Той разбра, че ако защитава монархията, трябва да има хора, които са готови да го направят с оръжие, тук и сега. А в България настана всеобща еуфория. Вижте какво стана в България. Общо ликуване в цялата страна, никой не искаше монархия. Нещо повече, дори по време на Гражданската война, когато хората вече бяха изпили чара на болшевишкия режим, дори белите никога не издигнаха лозунга за възстановяване на монархията. Никой от лидерите на бялото движение не пишеше на банерите си за възстановяването на монархията, осъзнавайки, че това е безнадежден лозунг. Монархията толкова се дискредитира в България, че не може да се надява на масова защита на тази идея. » 24 .
Позовавайки се на предреволюционното минало в своите книги, Шулгин заключава, че „Николай II, този нещастен суверен, е роден на стълбите на трона, но не за трона. Николай II имаше много семейни и човешки добродетели и добродетели, но не притежаваше необходимите за един цар качества: твърдост и авторитет” 30 . Когато Шулгин вече е освободен ище живее във Владимир, ще се проведе диалог на тази тема с гостите, дошли при него (включително публициста Г. М. Шиманов, който записа този разговор).
„Василий Виталиевич, в края на краищата, като съветвахте император Николай Александрович да се откаже от властта, вие всъщност допринесохте за болшевиките“, казва той с груб укор.
И сега, струваше ми се, Шулгин вече беше смачкан. Или по-скоро, въпреки неподвижността си, според мен прилича на пеперуда, забодена жива с игла. Усеща се, че вътрешно той болезнено пърха, а безмилостният А.С. отново забива иглата си:
„Ти проправи пътя за болшевиките“, повтаря той със садистични интонации в гласа си.
. И след дълга пауза Василий Виталиевич отговаря:
„Тогава всички бяха убедени, че предаването на властта ще подобри ситуацията. В крайна сметка никой изобщо не слушаше Николай Александрович. Дори войниците, които бяха на пост с него.
- Не. Оказва се, че този въпрос съвсем не е фатален за Шулгин. Отговорът му е правдив и разумен. Кой можеше да предвиди, че ще се развие по този начин. Сега сме силни в ретроспекция.
- Как мислите, Василий Виталиевич, Октомврийската революция е случайност или неизбежност. Не може ли да бъде. Или се оказа естествена реакция на гниенето, разяло българското общество.
„Защо тогава всичко се разпадна?“
Василий Виталиевич не бърза да отговори. Легнал на леглото си, той бавно и кръгово разтрива главата си точно над челото със специални движения на два или три пръста (почти постоянно се връща към това занимание по време на разговора). Накрая казва:
- Абулия. Познавате ли тази дума?
- Абулий на императора. Ключевски пише, че наследствената монархия еби било най-добрата форма на управление, ако не беше случайността на раждането. Николай Александрович знаеше за неспособността му да извършва държавни дейности. „Как ще управлявам държавата? - каза той преди коронацията. „Не знам как да се справям с хората. ”” 31 . Тези размишления повтарят по-ранните бележки на Шулгин: „Старият режим падна без друга причина, освен защото не можехме повече да бъдем владетели. Причината е проста: гръцката дума „abulia“. Означава липса на воля. ще атрофира. Каква е известната българска срамежливост? Това е липсата на воля. Човек със силна воля не може да бъде срамежлив. Човек със силна воля постоянно взема решения. Постоянно. Във всяка дадена минута. кажи дума. намесвам се. търсене. стой сам. И срамежливият се притиска до стената. Срамежливостта много лесно се комбинира с героизъм. Видях много от онези, които бяха невероятни под картечниците и изключително плахи в отношенията с хората. Има много българи, които са герои в смъртен бой, но в обикновения живот са стенодържачи. Нашият суверен беше болен от същото. Загина героично. Той беше непреклонен най-вече там, където се изискваше героизъм. В решението си да не се подчини на германците. И това Той запечата с героична смърт. Но в ежедневието. Не знаят ли всички, че Той никога не е казвал неприятности на никого в очите. Беше срамежлив. Не можеше да вика, да се ядосва, да го кара да трепери пред него. Той беше срамежлив на трона. Това го съсипа. А с него и ние. И ние сме същите като нашия суверен. умрете? Колкото искате! Но без никакви церемонии да отстраним такъв и онзи човек от държавните дела, без да обръщаме внимание на това, че той е „нашият най-мил и най-симпатичен“ - ние не сме способни на това. Владетелите са различни. Настъпват хората. Те печелят. И ние? Ние умираме. » 32 . Обаче Шулгинмногократно подчерта уважението си към Николай II като личност.
В същото време Шулгин не отрече възможността за възраждане на монархията след падането на комунистическия режим, въпреки че призна, че до царя трябва да има силна личност: „Ние сме от тези породи, които се нуждаят от видим и осезаем лидер. За този лидер, спасявайки всеки отделен българин от нуждата да общува със своите съграждани. насочва стремежа им някак си да служат на обединените и ценени от тях българи – „горе“, тоест върху себе си. Защото отношението към лидера е различно: той не е отровен от непреодолими резултати дори пред лицето на смъртна опасност. В старите времена беше достатъчно да си цар, за да попиеш всички най-добри течения на нацията. Сега Суверенът, който би искал да изпълни услугата на миналото (т.е. да излови всичко творческо от хората, отхвърляйки разрушителното), трябва лично да бъде на висотата на своята позиция. Ако това не е така, тогава до него става лидер, който по същество изпълнява царски функции.
Опитвайки се да предскаже бъдещето на България след поражението на белите, Шулгин твърди, че „под. обвивка на съветската власт. протича процесът. спонтанни процеси. от голямо значение. нямащи нищо общо. със сила. с болшевизма. Нашите идеи прескочиха предната част. те [болшевиките – А.Р.] възстановиха българската армия. Колкото и диво да звучи, това е истина. Знамето на Обединена България всъщност е издигнато от болшевиките. Разбира се, те не казват това. Социализмът ще се измие, но границите ще останат. Дали границите ще са 1914 г. или малко по-различни е друг въпрос. Във всеки случай няма как да не се види, че българският език, за слава на Интернационала, отново зае една шеста от земята. Болшевиките: 1) възстановяват армията. силата на България; 2) възстановяване на естествените граници на българската държаваграници; 3) подготвя идването на общобългарския самодържец. ще дойде някой, който ще им вземе „отпуска по майчинство“. Тяхната решимост е да поемат отговорност, да вземат невероятни решения. Тяхната жестокост се извършва, когато се реши. Той ще бъде наистина червен като воля и наистина бял в задачите, които преследва. Той ще бъде болшевик по енергия и националист по убеждения. Има долната челюст на самотен глиган. И човешки очи. И челото на мислител. всичко, което се случва сега, целият този ужас, който сега е надвиснал над България, е само ужасно, трудно, ужасно болезнено. автократични семейства. Лесно ли се ражда истински самодържец, та дори и общобългарин!“ 36 . Шулгин смята: „Болшевиките си въобразяват, че насаждат социализъм в България, а вместо това изковават една бъдеща страшна, силна, силно компресирана и национално, до шовинизъм, настроена България. но това става спонтанно, по някакви никому неизвестни закони. ще има приемственост между болшевишка България и бъдещата България, както е имало приемственост между революцията и Бонапарт. Няма да има морално удовлетворение, че предателите ще получат възмездие от България. Те сами ще се изядат, а самият болшевизъм ще го излекува.
Василий Виталиевич не беше сам в своите прогнози. В сборника със статии „В борбата за България” (Харбин, 1920 г.) Н. В. Устрялов констатира, че „обичайната идеология, отхвърлена, разбита от живота, се руши” и признава, че белите са „разбити, и то в общобългарски, а не само в местен мащаб” 38. Затова е необходимо да не започваме борбата наново, заприличвайки на политически донкихотовци, а да търсим друг изход. Желанието на Устрялов да види елементи от стария ред в възникващата следреволюционна система получи философско оправдание, според коетоотрицанието може да служи за положителна цел, ако бъде премахнато навреме чрез ново творчество. Като една от причините за поражението на белите Устрялов цитира факта, че антиболшевишкото движение се свързва твърде много с чужди елементи и поради това неволно обгражда болшевизма с национален ореол. „Само с чужди щикове не можеш да постигнеш национално възраждане” и колкото и високи да са били мислите на белите, те са обречени 39 .
Оценката на Шулгин за причините за поражението на белите събуди съчувствието на Устрялов, който пише през 1924 г.: „Настъпиха нови времена, сурови времена и умният Шулгин не е без причина. пише за „милитаризацията на политическите сили”, за управляващите като „армия във фракове”. Да, тези седем години ме накараха да науча много и да забравя много”; той допълнително характеризира наблюденията на Шулгин върху промените в СССР като „доказателство за врага, един от малкото, които могат да наблюдават“ 40 .
В книгата със спомени „Години” (1966), обобщавайки живота си, Шулгин пише: „Трябва да се молим не само за царските „грехове, за черните дела”, но и за всички, които загинаха в търсене на истината за българската земя. Също така е необходимо да се молим за нас, чисто грешни, безсилни, слабоволни и безнадеждни обърквания. Не извинение, а само смекчаване на вината ни може да бъде фактът, че сме оплетени в мрежа, изтъкана от трагичните противоречия на нашата епоха.
1 Заславски Д. О. Рицар на Черната сотня Шулгин. Л., 1925 г.
2 Заславски Д. О. Рицар на монархията Шулгин. Л., 1927. С. 4.
4 Старцев В. И. Българската буржоазия и самодържавието през 1905–1917 г.: Борбата около „отговорното министерство” и „правителството на доверието”. Л., 1977.
5 Степанов С. А. Черна сотня. М., 2005.
6 Коцюбински Д. А. Национално-либерална традиция в емигрантската политическа наука: ВасилийШулгин и Александър Солженицин // Из историята на българската емиграция: сб. научен Изкуство. СПб., 1992, с. 13–17; Той е. Българският национализъм в началото на 20 век: Раждането и смъртта на идеологията на Общобългарския национален съюз. М., 2001.
7 Николаев А. Б. „Парламентарен” проект на В. В. Шулгин // България през 1917 г.: Нови подходи и възгледи. СПб., 1994. Бр. 2. С. 36–42.
8 Йофе Г. З. „Бял бизнес” и неговият епилог // Наука и живот. 2005. № 4; Той е. „Аз съм увит в свитък от бодлива тел“ // Наука и живот. 2010. № 2.
11 Будницки О. В. Българските евреи между червени и бели (1917–1920). М., 2005.
13 Ерашов В. П. Парадокси на В. В. Шулгин. С. 6.
16 Голостенков М. Е. Шулгин В. В. // Политици на България: 1917 г.: Биографичен речник / Гл. изд. П. В. Волобуев. М., 1993. С. 363–365; Кирянов Ю. И. Шулгин В. В. // Политическите партии в България: края на 19 - първата третина на 20 век. Енциклопедия / преработ. изд. В. В. Шелохаев. М., 1996. С. 709.
17 Бабков Д. И. Политическа дейност и възгледи на В. В. Шулгин през 1917–1939 г. С. 8.
18 Пак там. стр. 9–10.
21 Репников А.В., Христофоров В.С.В.В. Шулгин: Преглед на документи от личния фонд // Бюлетин на архивиста. 2003. № 3/4. стр. 176–186.
23 Шулгин В. В. 1921 // Континент. 2003. № 117 С. 186.
25 Ефимовски Е. А. в българския Киев през 1918 г. Политически силуети (Отрязък от време) // Възраждане. Литературни и политически тефтери. Тетрадка 78. 1958 г. юни. С. 133.
26 Браун Н. „Аз не съм дисидент, аз съм мислител, това е по-опасно. » // Сеитба. 2009. № 4. С. 25.
28 Сафонов М. М. Лъжи и истина за абдикацията на Николай II // Нестор: Тримесечно списание за история и култура на България и Източна Европа: Между две революции 1905–1917 г. Източници,изследвания, историография. СПб., 2004. № 3. С. 215.
30 Шулгин В. В. Последният цар и последният автократ // Той. три столици. М., 1991. С. 382.
31 Шиманов Г. М. Машинопис. „От архива на д.ф.н. Чернишева M.V. Той също така е съставител и издател на събраните съчинения: в 2 тома Shimanov G.M. М., 1980. Т. 2. С. 254–256.
32 Шулгин В. В. 1921 // Континент. 2002. № 114. С. 279.
33 Op. Цит. по: Санкова С. М. Българската партия в България: Създаване и дейност на Общобългарския народен съюз (1908–1917). стр. 358–359.
34 Из кореспонденцията на В. А. Маклаков и В. В. Шулгин / Публ. О. В. Будницки // История и историци: Историографски бюлетин. М., 2006. С. 380.
35 Шулгин В. В. „Какво не ни харесва в тях. »: За антисемитизма в България. СПб., 1992. С. 94–95.
36 Шулгин В. В. Години. дни. 1920 г стр. 794–797
37 Шулгин В. В. 1921 // Континент. 2003. № 118. С. 247; 250.
40 Пак там. стр. 301, 303.
41 Цит. Цитирано по: Варламов А. Червен шут: биографичен разказ на Алексей Толстой // Москва. 2005. № 8. С. 85.
43 Шулгин В. В. Последният очевидец: Мемоари. Есета. Мечти. М., 2002. С. 31.