Основи на фонетиката
Съгласни звукове: характеристики на класификацията
При класифицирането на съгласни е обичайно да се вземат предвид редица характеристики:
1) съотношението на шума и тона (шумност / звучност),
2) участие или неучастие на гласа (звучност / глухота),
3) твърдост / мекота,
4) място на образуване,
5) начинът на обучение.
Особено посочени са свойствата на двойката по глухост / звучност и двойката по твърдост / мекота.
Шумни и звучни, глухи и звучни съгласни
Шумните и сонорните съгласни се различават по отношение на шум и тон.
Сонорните в българския език включват девет звука: [м], [м’], [н], [н’], [л], [л’], [п], [п’], [й]. Както при всички съгласни, при артикулацията на сонорните в устната кухина се създава бариера. Въпреки това, силата на триене на въздушната струя срещу съседните / затворените органи на речта е минимална: въздушната струя намира относително свободен изход навън и не се генерира шум. Въздухът се втурва или през носа ([m], [m '], [n], [n ']), или в прохода между страничните ръбове на езика и бузите ([l], [l ']). Липсата на шум може да бъде свързана с мигновената природа на бариерата ([p], [p']) или с доста широката природа на самата празнина ([j]). Във всеки случай не се създава шум и основният източник на звук е тонът (гласът), създаден от вибрациите на гласните струни.
При образуването на шумни съгласни ([b], [c], [g], [e], [g], [h] и др.), напротив, шумът играе основна роля. Възниква в резултат на преодоляване на препятствие с въздушна струя. Тоналният компонент на звука е неосновен и може или напълно да отсъства (за глухи съгласни), или да допълва основния (за звучни съгласни).
Звучните и беззвучните съгласни се различават по участието / неучастието на тона (гласа) при образуването на съгласен звук.
Тонът (гласът) е особенгласно произношение, тяхната артикулация предполага задължителната работа на гласните струни. Гласовидни, следователно, са всички сонорни: [m], [m '], [n], [n '], [l], [l '], [p], [p '], [j]. Сред шумните съгласни звучните включват следните звуци: [b], [b '], [c], [c '], [g], [g '], [d], [d '], [g], [g: '], [h], [h '].
Беззвучните съгласни се произнасят без глас, когато гласните струни остават отпуснати. Звуците от този тип включват само шумни: [p], [p '], [f], [f '], [t], [t '], [s], [s '], [w], [w: '], [k], [k '], [c], [h '], [x], [x '].
Чрез наличието или отсъствието на глас много съгласни образуват двойки. Обичайно е да се разграничават 12 двойки съгласни, противопоставени на глухота / звучност:
Изброените звуци са съответно звучни двойки или глухи двойки. Останалите съгласни се характеризират като несдвоени. Всички сонорни се отнасят към звучни несдвоени, звуците [c], [h '], [x], [x '] са глухи несдвоени.
Фонетични редувания на съгласни според глухостта / звучността. Обозначаване на глухота / звучни съгласни писмено
Глухостта / звучността на съгласните остава независим, независим знак в следните разпоредби:
1) пред гласни: [su] d съд - [zu] d сърбеж, [ta] m там - [yes] m дами;
2) пред сонорните: [слой] ти слой - [зло] о зло, [tl '] i листна въшка - [dl '] i за;
3) преди [in], [in ']: [проверете '] проверка проверка - [zver '] звяр звяр.
В тези позиции се срещат както беззвучни, така и звучни съгласни и тези звуци се използват за разграничаване на думите (морфеми). Изброените позиции се наричат силни в глухота / звучност.
В други случаи появата на тъп / изразен звук е предопределена от позицията му в думата или близостта на определен звук. Такава глухота / звучност се оказва зависима,"принуден". Позициите, в които това се случва, се считат за слаби въз основа на посочения атрибут.
в българския има закон, според който звучните шумни се оглушават в края на думата, срв.: dý [b] дъб - du [n] дъб, má [z '] и мехлеми - ma [s '] мехлем. В дадените примери е фиксирано фонетичното редуване на съгласни според глухота / гласност: [b] // [p] и [h '] // [s '].
В допълнение, позиционните промени се отнасят до ситуации, при които беззвучните и звучните съгласни са близки. В този случай последващият звук засяга предишния. Звучните съгласни пред глухите непременно се оприличават на тях при глухота, в резултат на което възниква последователност от глухи звуци, срв.: ló [d]ochka лодка - ló [tk] и лодка (т.е. [d] // [t] пред глухите), goto [v ']it готви - gogo [f't ']e готвач (т.е. [v '] // [f '] пред de af).
Глухите съгласни, изправени пред звучни шумни (с изключение на [c], [c ’]) се променят в звучни, възниква звучно подобие, вж.
Артикулационната асимилация на звуци от едно и също естество, т.е. две съгласни (или две гласни), се нарича асимилация (от латински assimilatio „сходство“). Така по-горе беше описано асимилация чрез глухота и асимилация чрез гласност.
Обозначаването на глухота / звучни съгласни в писмен вид е свързано с използването на съответните букви: t или d, p или b и др. На писмото обаче е посочена само независима, независима глухота / звучност. Звукови знаци, които се оказват „принудени“, позиционно обусловени, не са посочени в писмото. Така фонетично редуващите се звуци се пишат с една буква, морфематичнапринцип на правопис: в думата du [p] du b се пише буквата b, както в теста du [b] a du b a.
Изключение ще бъде изписването на някои заети думи (транскрипция [p]tion транскрипция при наличие на транскрипция [ b ’ ] транскрибиране транскрибиране) и префикси на s / s (и [s] използвайте използвайте, ако е налично и [s] научете се да учите). Графичният вид на такива примери попада под фонетичния принцип на правописа. Вярно е, че в случай на префикси, той не работи до края, комбиниран с традиционния: ra[w:] move = ra[w] разбъркване разбъркване.
Традиционният принцип на правопис се подчинява на избора на буква в речниковите думи като [g] зала станция и [h] най-добрият азбест. Правописът им не зависи от проверката (невъзможно е), нито от произношението.
Твърди и меки съгласни
Твърдите и меките съгласни се различават по положението на езика.
При произнасяне на меки съгласни ([b '], [c '], [d '], [h '] и т.н.) цялото тяло на езика се движи напред, а средната част на гърба на езика се издига до твърдото небце. Това движение на езика се нарича палатализация. Палатализацията се счита за допълнителна артикулация: тя се наслагва върху основната, свързана с образуването на пречка.
При произнасяне на твърди съгласни ([b], [c], [d], [h] и др.) езикът не се изнася напред и средната му част не се повдига.
Съгласните образуват 15 двойки звуци, противопоставени по твърдост/мекота. Всички те са или твърди двойки, или меки двойки: