Основни методи и проблеми при прогнозиране на фалита
Eitingon V.N., професор, ръководител. Катедра по икономика на труда и основи на управлението, Стопански факултет, Воронежски държавен университет; Anokhin S.A., Стопански факултетVSU
На съвременния етап от развитието на българската икономика определянето на неблагоприятни тенденции в развитието на едно предприятие, прогнозирането на фалит, са от първостепенно значение. В същото време практически няма методи, които да позволяват прогнозиране на неблагоприятен изход с достатъчна степен на надеждност. Освен това няма нито един източник, който да описва повечето от известните техники. Целта на тази статия е да направи кратък преглед на основните техники за прогнозиране на несъстоятелността, открити в литературата.
Проблемът с прогнозирането на фалит
Прогнозирането на фалита като самостоятелен проблем възниква в развитите капиталистически страни (предимно в Съединените щати) веднага след края на Втората световна война. Това беше улеснено от увеличаването на броя на фалитите поради рязкото намаляване на военните поръчки, неравномерното развитие на фирмите, просперитета на едни и разрухата на други. Естествено възниква проблемът с възможността за предварително определяне на условията, водещи фирмата до фалит.
Първоначално този въпрос беше решен на емпирично, чисто качествено ниво и, разбира се, доведе до значителни грешки. Първите сериозни опити за разработване на ефективна методология за прогнозиране на фалит датират от 60-те години на миналия век. и свързани с развитието на компютърните технологии.
Има два основни подхода за прогнозиране на фалит. Първият се основава на финансови данни и включва работата с някои коефициенти: все по-известният Z-фактор на Altman (САЩ), коефициентът на Taffler (Обединеното кралство) и други, както испособността да "четете баланса". Вторият започва от данни за фалирали компании и ги сравнява със съответните данни на изследваната компания.
Първият подход, който несъмнено е ефективен при прогнозиране на фалит, има три съществени недостатъка. Първо, компаниите, които изпитват затруднения, забавят публикуването на отчетите си по всякакъв възможен начин и по този начин конкретни данни могат да останат недостъпни с години. Второ, дори ако данните се докладват, те може да са „творчески изработени“. Фирмите при такива обстоятелства се характеризират с желанието да избелят дейността си, което понякога води до фалшификация. Изисква се специално умение, което дори не е присъщо на всички опитни изследователи, за да се изолират масивите от коригирани данни и да се оцени степента на воала. Третата трудност е, че някои съотношения, получени от данните за дейността на дружеството, могат да показват несъстоятелност, докато други - дават основание да се направи извод за стабилност или дори известно подобрение. В такива условия е трудно да се прецени реалното състояние на нещата.
За разлика от описаните „количествени“ подходи за прогнозиране на несъстоятелността, „качественият“ подход, основан на изследването на индивидуалните характеристики, присъщи на бизнеса, който се развива към фалит, може да бъде отделен като самостоятелен. Ако изследваното предприятие се характеризира с наличието на такива характеристики, е възможно да се даде експертно мнение за неблагоприятни тенденции на развитие.
Преди да преминете директно към описанието на техниките, които прилагат тези подходи, е необходимо ясно да разберем какво точно ще прогнозираме. Общоприето е, че фалит и криза в предприятието са синоними на понятия; фалит, всъщност, се разглеждакато крайно проявление на кризата. В действителност ситуацията е различна – предприятието е подложено на различни видове кризи (икономическа, финансова, управленска) и фалитът е само една от тях.
В целия свят банкрутът обикновено се разбира като финансова криза, тоест неспособността на една компания да изпълни текущите си задължения. В допълнение, компанията може да изпита икономическа криза (ситуация, при която материалните ресурси на компанията се използват неефективно) и управленска криза (неефективно използване на човешките ресурси, което често означава и ниска управленска компетентност и, следователно, неадекватност на управленските решения към изискванията на околната среда). Съответно различните методи за прогнозиране на фалита, както обикновено се наричат във вътрешната практика, всъщност прогнозират различни видове кризи. Ето защо оценките, получени с тяхна помощ, често се различават толкова много. Очевидно би било по-точно да наречем всички тези методи кризисна прогноза (К-прогноза).
Друго нещо е, че всеки от посочените видове кризи може да доведе до колапс, смърт на предприятието. В тази връзка, разбирайки механизма на фалита като юридическо признание на такъв колапс, тези методи могат условно да бъдат наречени методи за прогнозиране на фалита. Изглежда обаче, че нито един от тях не може да претендира за универсален именно поради "специализацията" в който и да е тип криза. Ето защо изглежда целесъобразно да се проследи динамиката на промените в резултантните показатели за няколко от тях. Изборът на конкретни методи, очевидно, трябва да бъде продиктуван от характеристиките на индустрията, в която работи предприятието. Освен това дори самите методи могат и трябва да бъдат коригирани, като се вземат предвид спецификите на отраслите.
"Количествени" методи за прогнозиране на кризи
Един от най-простите модели за прогнозиране на вероятността от фалит се счита за двуфакторен модел. Той се основава на два ключови показателя (например индикатора за текуща ликвидност и показателя за дела на привлечените средства), от които зависи вероятността от фалит на предприятието. Тези показатели се умножават по тегловните стойности на коефициентите, намерени емпирично, и резултатите се добавят към определена постоянна стойност (const), също получена по същия (експериментално-статистически) метод. Ако резултатът (C1) е отрицателен, вероятността от фалит е ниска. Положителна стойност C1 показва висока вероятност от фалит.
В американската практика се идентифицират и използват следните тегловни стойности на коефициентите:
за показателя текуща ликвидност (покритие) (Кп) - (-1.0736)
за показателя дял на привлечените средства в пасивите на предприятието (Kz) - (+0,0579)
константа - (-0.3877)
От тук формулата за изчисляване на C1 приема следната форма:
Трябва да се отбележи, че източникът, цитиращ този метод, не предоставя информация за основата за изчисляване на стойностите на теглото на коефициентите. Въпреки това, във всеки случай трябва да се има предвид, че у нас има различни темпове на инфлация, различни макро- и микроикономически цикли, както и различни нива на капитало-, енерго- и трудоемкост на производството, производителност на труда и различна данъчна тежест. Поради това е невъзможно механичното използване на горните стойности на коефициентите в българските условия.
Но самият модел с числени стойности, съответстващи на реалностите на българския пазар, би могъл да се приложи, ако вътрешното счетоводство и отчетност дава достатъчно представителна информация за финансовото състояниепредприятия.
Разгледаният двуфакторен модел не дава цялостна оценка на финансовото състояние на предприятието и поради това са възможни твърде значителни отклонения на прогнозата от реалността. За да се получи по-точна прогноза, американската практика препоръчва да се вземе предвид нивото и тенденцията на промени в рентабилността на продадените продукти, тъй като този показател значително влияе върху финансовата стабилност на предприятието. Това ви позволява едновременно да сравнявате риска от фалит (C1) и нивото на рентабилност на продажбите на продукта. Ако първият индикатор е в безопасни граници и нивото на рентабилност на продукта е достатъчно високо, тогава вероятността от фалит е изключително ниска.
Коефициент на Алтман (индекс на кредитоспособност). Този метод е предложен през 1968 г. от известния западен икономист Алтман (Edward I. Altman). Индексът на кредитоспособност се изгражда с помощта на апарата за мултипликативен дискриминантен анализ (Multiple-discriminant analysis - MDA) и позволява, като първо приближение, да се разделят бизнес субектите на потенциални фалирали и нефалирали.
При конструирането на индекса Алтман изследва 66 предприятия, половината от които фалират между 1946 и 1965 г., а половината са успешни, и изследва 22 аналитични коефициента, които могат да бъдат полезни при прогнозиране на възможен фалит. От тези показатели той избра петте най-значими и изгради многофакторно регресионно уравнение. По този начин индексът на Алтман е функция на някои показатели, характеризиращи икономическия потенциал на предприятието и резултатите от неговата работа през изминалия период. Най-общо казано, индексът на кредитоспособност (Z-score) изглежда така:
Където Х1 - оборотен капитал/размер на активите;
X2 -неразпределена печалба/размер на активите;
X3 - оперативна печалба/размер на активите;
X4 - пазарна стойност на акции/дълг;
Х5 - приход/размер на активите.
Резултатите от многобройни изчисления с помощта на модела на Алтман показаха, че обобщеният индекс Z може да приема стойности в рамките на [-14, +22], докато предприятията, за които Z> 2,99, са финансово стабилни, предприятията, за които Z