Особеността на конфликта

Драматичните конфликти са различни: външни и вътрешни, психологически. За драматургията на Чехов са характерни конфликти от втори вид.

В предчеховската драматургия системата от образи често се изгражда на принципа на прякото противопоставяне. Разбира се, това улесни пътя на анализа, който беше подтикнат от самата структура на тази или онази пиеса: Чацки и светът на Фамусов - Скалозуб; Катерина и светът на Кабанова - Дивата. Чехов не е такъв. Оттук и нотките на объркване в отговора на един ученик: „Пиесата („Вишнева градина“) предизвика неопределено отношение, не знаеш на кого да симпатизираш.“

Гогол каза, че в неговия "Главен инспектор" никой не забелязва честно лице: "Това честно, благородно лице беше - смях." Ако попитат Чехов кой всъщност е положителният герой на пиесата му, той, според нас, би могъл да отговори: черешовата градина.

Може да се каже, че е символ. Но за кой герой се отнася той? На никого. Вишневата градина е сама по себе си, тя е самостоятелна, защото представлява определена абсолютна стойност, по отношение на която всички останали актьори се открояват, „проявяват“, определят.

Ако говорим за символика, тогава в този случай тя е доста сложна и двусмислена, тъй като черешовата овощна градина е онези национални културни ценности, които трябва да бъдат запазени и умножени. Това е красотата. Това е щастието. Най-накрая, това е домът.

Имаше време (и не толкова далечно), когато някои литературоведи упрекваха собствениците на черешовата градина, че защитават "чистата красота, безполезна красота". Но какви единици за измерване на ползите от красотата - в рубли, метри, килограми?

Вечният въпрос: красота и полза. Черешовата градина е вече стара. Може би товаобстоятелството оправдава неизбежната му смърт? Стари, безполезни, като Фирс. Така съдбите на градината и човека са максимално близки. Но до естетиката винаги стои етиката. Неморалността е грозна. Красивото ни учи на справедливост.

Красотата е призвана да спаси света, твърди героят на Достоевски. И вината на героите от последната пиеса на Чехов е именно в това, че те не спасиха красотата.

Чехов ни разказва за отговорността на човека за всичко, което се случва на земята (може би си струваше да напишем тази дума с главна буква - на Земята, тоест на планетата?). Какво ще стане след хиляда години? Дали хората завинаги ще изоставят родната си Земя, вече ненужна на никого, ще се установят някъде в други светове и дори ще забравят как се казва „онова бяло дърво“? Какво ще стане с всички нас – и ако не с нас, то с нашите внуци и правнуци?