Отмъщението на поета (Сергей Могилевцев)
Един поет пише язвителни редове, осмивайки алчността на чиновниците и глупостта на военните, които от година на година стават все повече и повече, така че зад униформите им не се виждат останалите нормални хора. Поетът се присмиваше на факта, че нормалните хора са изчезнали някъде и мястото им е заето от униформи на чиновници и генерали, които се размножават като хлебарки или от влагата, или от глупостта на царя на цялата тази страна. Понякога той си позволяваше да осмива тази глупост на управляващия самодържец, без да забравя и другите му редки добродетели, и тогава шансонетите на поета се пееха във всички кръчми и по всички пазари на империята и хората разкъсаха коремите си, слушайки весели и непретенциозни стихове. Самият поет живееше високо в планината, в малка колиба, която построи със собствените си ръце, и отвисоко можеше ясно да види всички мерзости и цялата поквара на империята, която нарастваше все повече и повече всяка година. Поетът бил влюбен в една проста девойка, живееща в долината, която се казвала Мария и която той почитал в стихове като образец на съвършенство, равна по красота на древните богини. Всъщност Мария беше дъщеря на градинар и не се отличаваше с особено изискани маниери и красотата, с която поетът я дарява във въображението си. Имаше груби черти и големи бодливи ръце, с които сутрин рязаше бели и червени рози в градината и ги носеше на цветния пазар в столицата, за да ги продава. Но поетът не забеляза нищо от това и все още смяташе Мария за идеал за съвършенство и красота, като реши никога да не се жени и да й служи изключително през целия си живот. Това се знаеше в целия окръг и селските момчета и момичета, включително и самата Мария, весело се смееха на ексцентричността на влюбения поет, като пееха, както и цялата страна, весели реплики, осмиващи жестокостта и глупостта на царя. Кралят обаче съвсем не беше толкова глупав, колкото си го представяше поетът. Един ден, като чул под прозореца си весел и доста язвителен шансонет, който пеел някакво улично момче, той извикал главния министър при себе си и ето какво му казал: - Възможно ли е, о, главният министър, някак си да сложа на мястото му този самонадеян версификатор? Той, очевидно, е напълно нагъл и не разбира кой е в къщата, тоест, извинете, в империята, господарят и кой може да бъде осмиван и кой трябва да бъде посветен изключително на панегирици и хвалебствени оди. „О, да, Ваше Величество“, главният министър се поклони, „този самонадеян версификатор може да бъде поставен на мястото си по много начини. Той, например, може да бъде заклан в някоя от онези уютни изби на нашата столица, където слиза от колибата си, за да изпие чаша евтино кисело месо, тъй като просто няма пари за по-скъпи напитки. Може също да бъде застрелян на път за вкъщи, удавен в канавка, изгние в затвора или, обратно, обявен за луд и излекуван до смърт в най-скъпата болница на империята. Има много начини, Ваше Величество, и всеки от тях, мога да ви уверя, е много ефективен и много надежден. По този начин, Ваше Величество, повече от един бунтовник във вашата империя е поставен на място. - Не, - направи гримаса в отговор царят, - това изобщо не са методите, които се изискват в момента. Убийството на поета или лечението му до смърт в съдебната болница ще предизвика нежелани слухове и ще озлоби още повече и без това развълнувания народ. Необходимо е да нараниш този поет толкова силно и толкова болезнено, че след това той вече да не може да пише нищо. Има ли нещо особено скъпо и ценно, без което не би могъл да живее и ден? Толкова чист и уникален, какво му е по-скъпо от самия живот? – Да,ваше величество — отговори главният министър на краля, — това е просто селско момиче на име Мария, дъщеря на градинар, която поетът обяви за модел на съвършенство и почита наравно с богините на древността. Именно тя е за него най-ценното и най-чистото, което съществува само на света. - Е, убийте я възможно най-скоро - каза щастливият автократ на главния министър. „Или още по-добре да я удавите в някоя крайпътна канавка, за да няма повече причина да се влюбва в луди поети. Леле, дъщеря на градинар и почитана заедно с богините на древността! - Слушам, Ваше Величество - възкликна главният министър в отговор и записа нещо в пълния си тефтер, в който, ако го прегледате, можете да намерите много имена на известни писатели, учени и свободомислещи, които също някак си не се харесаха на империята. И Мария наистина беше удавена в крайпътна канавка няколко дни по-късно. Това се случи по време на голяма гръмотевична буря, когато в небето блеснаха светкавици и отгоре се изляха цели потоци вода и никой от роднините на починалото момиче нямаше представа как всичко е в действителност. И само един поет, който отгоре, от колибата си, виждаше всичко като на длан, разбра, че Мери е убита заради веселите си шансони. Отначало той искаше да се самоубие и наистина известно време не можеше да пише нищо, но след това все пак дойде на себе си и започна да мисли как най-добре да отговори на убийството на любимата си. Той обаче имаше няколко начина, тъй като все още беше поет и притежаваше единственото достъпно за него оръжие - дарбата на убийствената дума. И поетът написа весел шансонет, който се наричаше „Мишка“, и в който с убийствена наглост бяха описани нравите и външният вид на царя, който наистина приличаше на мишка, защото имаше близко разположени очи и обичаше да ходи в сиво,сякаш е цар не на хората, а на някакво подземно мише племе. Шансонетът на поета имаше огромен успех и след няколко дни във всички таверни, на всички пазари и на всички пристанища на столицата хората пееха весели реплики, сравняващи царя със сива мишка. Разгневеният крал веднага извикал главния министър и поискал обяснение от него. – Нищо не може да се направи, о, суверен – поклони се главният министър, – с тези версификатори не се знае предварително какво ще завършат: или самоубийство, или поредната талантлива песен. А междувременно народът, който вече не виждаше бившия самодържец в царя, а виждаше само обикновена мишка, се стичаше към двореца от всички страни, независимо от страховитите оръдия и грозни раирани будки, заобикалящи го отвсякъде, и изискваше царят да признае за убийството на Мария. Всичко изведнъж стана ясно на всички, очите на всички се отвориха и сега последната цветарка на пазара знаеше какво всъщност се случва в страната. И царят, подчинявайки се на волята на народа, беше принуден да напусне двореца и да излезе от него на главния площад на столицата. Господи, колко жалък и малък беше! Господи, колко приличаше на мишка! - Защо, това е мишка, мишка! - внезапно извика някакво улично сополиво момче. - Виж колко е малък и нещастен, какви малки очички има и какъв малък сив нос, който прилича на остра миша муцуна! – Да, разбира се, това е обикновена мишка! — извикаха в отговор останалите хора. - Бяхме управлявани от една обикновена сива мишка, а ние, като глупаци, изпълнявахме нейните заповеди и всеки ден треперехме от страх, превръщайки се в срамежливи мишки! И в отговор кралят сам потрепери от страх и започна да намалява по размер, докато след минута се превърна в проста мишка, нещастна и нелепа, до смъртуплашен от огромната тълпа, която се беше събрала пред него. Не се знае какво се е случило с тази мишка по-късно, изглежда, че е била изядена от придворно коте, което в този момент се оказа на площада. Със сигурност се знае само, че скоро в държавата се появи нов цар, който беше по-хуманен от предишния и приличаше не на мишка, а на свиреп глиган. По тази тема дори смешни шансонети са написани от някой, но между другото това е съвсем различна история. Така поетът отмъсти на жестокия автократ за смъртта на нещастната Мария.