Писмото, което не е написано, ислямски източници
Изминаха единадесет години от преселването на пророка Мохамед (с.а.с.) от Мека в Медина. Той изпълни своята мисия и предаде призива на исляма към човечеството. И сега настъпиха последните дни от благословения му живот, в които се случиха събития, които привлякоха и продължават да привличат вниманието на историците. Едно такова събитие беше разногласие в лагера на сподвижниците, което възникна, след като Пророкът нареди да му бъдат донесени писмени материали, така че да остави писмено завещание на своята общност, след което мюсюлманите никога няма да се заблуждават. Но на първо място.
Много мюсюлмани наивно вярват, че сподвижниците винаги са били приятелски настроени и в последните дни от живота на Пратеника на Аллах те са били съмишленици, сред които е нямало място за кавги и раздори. Въпреки това, едно внимателно и безпристрастно изследване на ислямската история показва, че нещата са далеч от това, което много съвременни мюсюлмани си представят. Разликите във възгледите по въпроса за властта след Пратеника на Аллах със сигурност могат да се нарекат най-дълбоките различия между сподвижниците, които в бъдеще потопиха ислямската общност в объркване, ехото от което се наблюдава и днес.
В онези дни вътрешният кръг на Пратеника на Аллах беше разделен на три лагера. Към първия лагер принадлежат Али ибн Аби Талиб, хашемитите и всички техни верни приятели, които през 23-те години на пророческата мисия се вслушват в думите на Пратеника на Аллах и стриктно спазват всички негови заповеди. Те искрено приеха инструкциите му относно лидерството на имам Али и следващите безгрешни имами, които Аллах Всемогъщият назначи за духовни и политически лидери на ислямската общност. Вторият лагер включва част от мухаджирите начелос Умар, Абу Убайда и Абу Бакр. Те знаеха, че Али ибн Аби Талиб вече е назначен за наследник на Пророка, но въпреки това те имаха собствено мнение за личността на наследника на Пророка и чакаха възможност да осъществят плановете си. Третият лагер включваше някои водачи на мединските племена Аус и Хазрадж, които също не бяха против факта, че властта след смъртта на Пророка премина към тях. Единството на третия лагер обаче беше възпрепятствано от дългогодишните раздори между двете медински племена.
Мохамед (Аллах да благослови него и семейството му) е бил наясно какво се случва сред неговите сподвижници. Затова, поразен от болест, от която щеше да умре след няколко дни, той предприе поредица от действия, с които се опита да предпази Имам Али от евентуални трудности. Едно от тези действия е заповедта му армията под водачеството на Осама ибн Зейд да тръгне към Шам. Тази армия включваше почти всички известни и важни сподвижници, които след смъртта на Пророка можеха да предизвикат законното лидерство на Али, дадено му от Аллах. Той остави Али и неговите верни приятели до себе си. Той настоятелно заповяда на армията да напусне Медина и да отиде да посрещне врага, но сподвижниците също разбраха, че Пророкът живее последните си дни. Напускайки Медина, те спряха армията и самите те се върнаха в града. Те не само не напуснаха Медина, но предприеха драстични стъпки, за да намалят контакта на Пророка с хората, за да му попречат да напомня на хората за лидерството на Али и следващите имами по различни начини. Недоволен от делата им, болният Пророк с висока температура, подпрян с ръце, дошъл в джамията, качил се на минбара и казал:
„О, хора! Пламъкът на раздора пламна и каточасти от тъмната нощ, дойде объркване. Кълна се в Аллах, нямате претенции към мен. Не съм ти позволил нищо освен това, което е позволено в Корана. И не ви забраних нищо, освен това, което е забранено в Корана ”(At-tabaqat al-kubra, ibn Saad, том 2, стр. 216).
Тези думи на Пратеника на Аллах показват неговите тревоги и тревоги за бъдещето на неговата общност. В края на краищата завистта, враждата, объркването и раздорите между сподвижниците биха могли да доведат до проблеми на мюсюлманите, което да ги потопи в борба за власт за дълго време, което впоследствие се случи.
Поръчайте да донесете пособия за писане
Един ден по време на болестта си, Пратеникът на Аллах предприе още една стъпка, за да предпази последователите си от объркване, като написа за тях писмено свидетелство за лидерството на Али. Когато най-близките му съратници били в стаята му, той станал от леглото си и им казал: „Донесете ми пособия за писане, за да ви напиша послание, с което никога няма да се заблудите след мен“. Но Умар възрази: „Пророкът говори глупости. Ние имаме Коран, Книгата на Аллах е достатъчна за нас." След тези думи сред присъстващите настана вълнение. Някои настояха да донесат материали за писане, така че Пророкът да остави документални доказателства. Други подкрепиха Умар и повториха думите му за достатъчността на Корана. Когато техният шум и спор бяха на път да прераснат в нещо повече, Пророкът възкликна: „Върви си и ме остави“.
Шумът, който сподвижниците вдигнаха в присъствието на Пророка, беше толкова отвратителен, че съпругите на Пророка, които бяха зад паравана, казаха с недоволство: „Не чухте ли заповедта на Пророка?“ Но дали някой ще ги послуша в такива моменти? Умар им отговори: „Вие сте като жените до Юсуф. Когато пророкът е болен, вие се взирате в него икогато се възстанови, ти сядаш на врата му.” Пратеникът на Аллах каза на Умар и неговото обкръжение: „Оставете ги, те са по-добри от вас“ (Ат-табакат ал-кубра, ибн Саад, том 2, стр. 423).
Почти всички шиитски и сунитски учени цитират тази история в своите писания и няма ни най-малко съмнение относно нейната автентичност. Достатъчно е да се каже, че Бухари и Муслим описват това събитие в своите колекции от хадиси. Вярно е, че някои сунитски учени са заменили думите на Умар "пророкът говори глупости" с "пророкът е бил обзет от силна болка", опитвайки се по този начин да го оправдаят донякъде. В крайна сметка, иначе е просто невъзможно да се запази позицията на Умар. Сунитският учен Абу Бакр Джаухари в своя труд Ас-Сакифа, описвайки това събитие, пише: „И Умар каза думи, които означават, че Пророкът е бил обзет от силна болка.“ Някои отидоха още по-далеч и без излишни церемонии извадиха името на Умар, като написаха: „И присъстващите казаха: „Пророкът говори глупости.
Каквито и опити да бъдат направени да се избелят Умар и неговите поддръжници за този акт, думите, които той каза: „Ние имаме Корана, Книгата на Аллах е достатъчна за нас“ обезсмислят всички усилия на онези, които му симпатизират. В крайна сметка никой от мюсюлманите няма дори сянка на съмнение, че традициите на Пратеника на Аллах са вторият по важност източник на ислямската религия след Корана. Самият Коран не е достатъчен, защото неговите стихове се нуждаят от пояснение и тълкуване. И кой, освен Пророка, най-добре ще обясни стиховете от Светото писание. Аллах не каза ли на Пророка за Корана: „Изпратихме ти напомняне, за да обясниш на хората това, което им беше низпослано” (Сура „Пчелите” аят 44)? Всемогъщият Аллах не казва в този стих „да четете на хората“, а казва „да обяснявате на хората“. Само този стих е достатъчен, за да разберем колко грешат Умар и неговите поддръжници, когато казват, че Книгите на Аллахдостатъчно за нас и думите на пророк нямат стойност.
Дали са разбрали всички тайни на Корана по-добре от самия Пророк? Знаеха ли много за исляма по-добре от Пророка, че се осмелиха да не се подчинят на заповедта му? Може би не са прочели стиха, който казва: „Вземете това, което Пратеникът ви даде, и избягвайте това, което той ви забрани“ (Сура „Събрание“, стих 7).
Или може би, обвинявайки Пророка, че говори глупости, те са забравили за стиха, който казва: „Твоят другар не се заблуди и не се заблуди. Той не говори на прищявка. Това е просто откровение, което е вдъхновено (Сура "Звезда", стихове 2-4).
Какво е искал да напише Пророкът?
Какво искаше да напише Пратеникът на Аллах в посланието си? Какво толкова развълнува групата сподвижници? Отговорът на този въпрос става очевиден, ако разгледаме изявленията на Пророка относно ръководството на общността след смъртта му. В продължение на две десетилетия той постоянно напомня на мюсюлманите за ролята на Али ибн Аби Талиб и следващите имами от неговото семейство. Той започна да говори за тяхното лидерство в Мека в ранните години на своята пророческа мисия и продължи да говори за това, след като се премести в Медина. Нека не се повтаряме и да изброяваме всички изказвания на Пророка в това отношение. Можете лесно да ги намерите на нашия уебсайт. Но фактът остава. Пратеникът на Аллах искаше да потвърди лидерството на имам Али в това писмо и да остави писмено доказателство за това. Сравнете думите „Донесете ми пособия за писане, за да ви напиша послание, с което никога няма да се заблудите след мен“, изречени от Пророка преди смъртта му, с думите „Оставям ви две съкровища - Корана и моето семейство, и ако ги следвате, никога няма да се заблудите“, които той говори през целия си живот. Тези две твърдения се отнасят за едно и същои същото. За следването на имамите от пророческото семейство, които са гаранция, че ислямската общност никога няма да се заблуди. Но в обкръжението на Пратеника на Аллах имаше хора, които не искаха да се примирят с факта, че духовната и политическата власт ще бъдат съсредоточени в ръцете на Али ибн Аби Талиб. Те са чули със собствените си уши в Гадир Кхум, че Пророкът официално го е обявил за свой приемник. Казвано им е много пъти, че Али е владетелят на всички вярващи след Пророка. Но мисълта, че те също могат да станат владетели на мюсюлманите, ги преследваше. Затова те направиха опит да попречат на Пророка да напише своя план.
Някой може да възрази, като каже, че Пратеникът на Аллах не е възнамерявал да пише в това послание за назначаването на своя наследник, а е искал да остави писмена инструкция за молитвата, зекят, отношението към робите и пленниците, за отношенията с езичниците. Неоснователността на подобни възражения обаче е съвсем очевидна. Защото сподвижниците, които по това време бяха в стаята на Пратеника на Аллах, спокойно изслушаха всичко, което техният Пророк им каза. Но щом ги помоли да донесат материали за писане, половината от хората в стаята изведнъж се промениха и вдигнаха врява. Какво искаха? Пророкът да не пише нищо за намаз, зекят и езичници? Разбира се, че не. Само силата, която им се изплъзва, може да ги принуди да не се подчинят на Пророка, като вдигнат шум и го обвинят в глупости.
Освен това в трудовете на най-известните учени се цитира Ибн Абас, който по-късно говори за това събитие: „Най-голямото нещастие на исляма беше, че споровете между сподвижниците станаха пречка за съставянето на писменото послание на Пророка“ (Сахих, Муслим, Китаб ал-васия). Липсата на писмено завещание на Пророка относно молитвата или езичниците не би могло да бъде най-голямотоНещастието на исляма може да бъде и беше възпрепятстването на сподвижниците да напишат писмено свидетелство за лидерството на Имам Али.
Защо Пророкът не настоя на своето?
Защо Пророкът Мохамед (мир и благословиите на Аллах да бъдат върху него и семейството му) не продължи да му носи пособия за писане? Защо той, въпреки групата недоволни сподвижници, не написа писмено завещание, защото много други сподвижници бяха готови да изпълнят заповедта на Пророка? Защо Али ибн Аби Талиб (мир на праха му) не предприе решителни действия, за да гарантира, че завещанието е написано и по този начин завинаги накара възразяващите да млъкнат?
Отговорът на тези въпроси трябва да се търси в мъдростта на Пратеника на Аллах. Да, той можеше да настоява на своето, можеше да нареди да му носят материали за писане, независимо от всичко, дори това да предизвика недоволство сред мнозина от обкръжението му. И без съмнение съобщението му щеше да бъде записано. Но не трябва да забравяме, че в този случай онези, които не искаха това съобщение да стане публично достояние, щяха да настояват сами. Те също биха били упорити да продължават да обвиняват Пророка, че говори глупости. Нещо повече, техните обвинения могат да стигнат дори по-далеч. Самите те, както и техните последователи много години по-късно, биха могли да обвинят Пророка, че е загубил ума си в края на живота си (нека Аллах ни спаси от подобни мисли). И тогава, след векове, мюсюлманите щяха да спорят не само заради автентичността на писменото завещание на Пратеника на Аллах, но те щяха да поставят под съмнение много от казаното от Пророка по време на цялата му мисия. Това би било удар за ислямската религия, от който тя няма да може да се възстанови.
Затова мъдрият пророк решил да не настоява и да остави всичко както е. В крайна сметка този, който с цялото си сърце се вслуша в пророчествотодуми относно лидерството на Али, все още ще следват безгрешното пророческо поколение. Той ще направи това независимо от това дали Пратеника на Аллах е оставил писмено завещание или не. Този, който се противопостави на ръководството на Али, няма да промени убежденията си, дори и да му бъдат предоставени стотици документални доказателства.
В резултат на това някои от хадисите казват, че когато се вдигна шум и започна спор между сподвижниците, няколко от тях попитаха Пророка: „И така, ще донесем ли материали за писане?“ Но огорченият и разочарован Пророк им отговорил: „След целия този шум и спор, искате ли да донесете пособия за писане? Единственото нещо, което ти завещавам, е да се отнасяш мило към семейството ми. Каза това и се извърна от присъстващите. След това те напуснаха стаята, с изключение на Али, Абас и Фазл ”(Бихар ал-анвар, том 22, стр. 469).
Имам Али не предприе решителни действия, защото не можеше да си позволи да направи това, което Пратеникът на Аллах реши да не прави. Той не можеше да изпревари своя Пророк по този въпрос, защото Коранът казва: „О, вие, които повярвахте! Не изпреварвайте Аллах и Неговия Пратеник и се страхувайте от Аллах ”(Сура „Стаи” аят 1).