ПРАВОТО НА МЕДИЦИНСКА ОРГАНИЗАЦИЯ (ЗДРАВЕН РАБОТНИК) ДА ОТКАЖЕ ЛЕЧЕНИЕ НА ПАЦИЕНТ
Магистър по право, Катедра по гражданско право, KFU,
канд. правен науки, ст.н.с. KFU,
1. Пациентът иска да получи услуги възможно най-бързо, спокойно, по-удобно, без усложнения и евтино. Очакванията на пациента са твърде високи и не отговарят на реалността.
2. Пациентът не иска да се срещне с лекаря и да следва инструкциите му.
3. Пациентът не е в състояние да заплати лечението.
4. Пациентът не се явява на среща в уречения час.
5. Помощта, от която се нуждае пациентът, противоречи на моралните, религиозни принципи на лекаря. В този случай е необходимо да се препоръча заместване на пациента, дори в друга медицинска организация.
6. Пациентът се нуждае от помощ в област, която е извън професионалната компетентност на лекаря, извън работното време на лекаря, както и извън мястото на постоянната му практика.
7. Пациентът е буен или не влиза в контакт.
Българското здравеопазване изхожда от невъзможността лекарят да откаже да лекува пациенти във всички изброени случаи [6].
Условие за упражняване на правото на медицинска организация да извършва медицинска дейност е наличието на официално разрешение. В науката по този въпрос се прави изводът, че „лекар, който няма удостоверение за оказване на необходимата медицинска помощ, не може да бъде принуждаван към медицинска дейност. Това се отнася за стажанти, специализанти, клинични ординатори и тесни специалисти” [7, с.239]. В частност при оказване на спешна медицинска помощ (наричана по-нататък СМП) това заключение е приложимо за всеки медицински работник, дори и да притежава удостоверение за медицинска дейност, но в профил, различен от изисквания.квалификация на медицинските работници за предоставяне на СМП. „Такива лица могат да се окажат в условия на крайна необходимост, ако има неизбежна смъртоносна заплаха за пациента без незабавна медицинска намеса ... грешката на несертифициран сертифициран лекар е по-малко опасна от недвусмислено фатален изход“ [7, стр. 241]. Въпросът какво да се прави в такава среда е естествен: да се откаже медицинска помощ, като се позовава на липсата на подходяща квалификация, или да се нарушат медицинските инструкции и да се окаже помощ на пациента, за да се избегне фатален изход. Съгласни сме с мнението на V.I. Акопова, че „лекарят, включително пенсиониран, е длъжен да окаже първа помощ във всеки случай, дори ако пациентът „не е неговият профил“, след което организира повикване за подходящ специалист или отведе пациента в медицинско заведение“ [8, с.33]. Според О.М. Сариев, че „липса на подходящо свидетелство от лекар не трябва да служи като основание за отговорност. Нерешителността на медицинския работник може да доведе до необратимостта на танатогенезата и той не може да носи отговорност при липса на официално допускане до медицинска дейност за намесата, извършена в такава среда” [7, с.244].
Спешната необходимост от предоставяне на спешна медицинска помощ се дължи на факта, че постигането на целта, към която е насочена помощта, е невъзможно без причиняване на вреда. Причинява се вреда на здравето на пациента, като същевременно е единственото средство за постигане на целта - неговото спасение. В гражданското право институтът на крайната необходимост се отнася към сферата на деликтните отношения, т.е. произтичащи от причиняване на вреда на защитени от закона права и интереси, но за разлика от наказателното право наличието на крайна необходимост в гражданскияЗаконът, съгласно член 1067 от Гражданския кодекс на Руската федерация, като общо правило не освобождава лице от обезщетение за причинената му вреда [9]. Въпреки това, съдът, като вземе предвид обстоятелствата, при които е причинена такава вреда, може да наложи задължението да я обезщети на трето лице, в чийто интерес е действал причинителят на вредата, или да освободи от обезщетение, изцяло или частично, както това трето лице, така и причинителя на вредата. Нормата на член 1067 от Гражданския кодекс на България е основание за освобождаване на медицински работник (лекар) от отговорност за причиняване на увреждане на здравето на пациента, ако се докаже, че такъв работник при оказване на спешна медицинска помощ е действал в извънредно положение [10].
Трябва ясно да се разграничат две ситуации:
- едностранен отказ на изпълнителя (клиниката като юридическо лице) да предоставя медицински услуги по съответния договор;
- отказът на определен лекар (лице, което е в трудово правоотношение с изпълнителя) на лекуващия се пациент.
Установени са и правни празноти в уредбата на правния статут на медицинска организация при предоставяне на спешна медицинска помощ. Всъщност няма законова забрана за отказ за оказване на спешна медицинска помощ, въпреки факта, че забраната за отказ за оказване на спешна медицинска помощ е пряко закрепена. Според закона има само едно условие, когато е невъзможно да се откаже пациент при никакви обстоятелства: пациентът е в спешно състояние със заплаха за живота. Както показва проучване на съдебната практика, има откази за предоставяне на спешна медицинска помощ, включително поради липса на признаци на заплаха за живота и здравето [15; 16; 17; 18]. В същото време теоретично е възможен отказ и поради липса на лиценз за съответния вид медицинскадейности или поради несъответствие между профила на организацията на станцията или отдела за SMP. Необходимо е спешно да се дадат подходящи обяснения относно процедурата за действия на медицинска организация, която няма лиценз за предоставяне на спешна и (или) спешна медицинска помощ или не е станция или отдел на службата за бърза помощ, когато кандидатствате в такава организация за предоставяне на медицинска помощ в спешна или спешна форма. Практическото значение на това изясняване ще бъде да се установят критериите за законосъобразност и незаконност на действията на медицинска организация при предоставяне на спешна медицинска помощ или отказ да я предостави, и следователно законосъобразността или незаконността на вредата, причинена на живота и здравето на пациента, и механизма за определяне на размера на вредата за живота и здравето на пациента, подлежаща на обезщетение. Единствените обективни основания, на които е приемлив отказ за предоставяне на SMP, могат да бъдат:
- липса на необходимата квалификация и професионална компетентност на лекаря при оказване на първа помощ;
- липса на необходими технически средства, медикаменти, материали и др. оказване на първа помощ на пациента.
- масови епидемии, епизоотии, катастрофи, природни бедствия и др., при които е невъзможно оказването на спешна и неотложна медицинска помощ на всички нуждаещи се от нея;
- Алкохолно или наркотично състояние на пациента.
Определянето на правния статут на медицинска организация е от ключово значение при квалифицирането на правоотношението и определянето на условията и основанията за гражданска отговорност на медицинска организация. Следователно е необходимо да се установи задължението на медицинския работник, когато откаже да лекува пациент, във всеки случай, ако е възможно, да предприеме мерки за отстраняванеобективни причини, които възпрепятстват предоставянето на медицинска помощ и осигуряват условията, при които е възможно да се осигури необходимата медицинска помощ, като: медицинска евакуация до медицинска организация с необходимия профил, отстраняване на последствията от алкохолна или наркотична интоксикация, осигуряване на незабавна доставка на лекарства до мястото на лечение и др.
Причиняването на увреждане на голям брой хора и в резултат на това необходимостта от масово предоставяне на спешна медицинска помощ може да възникне в екстремни условия, в условия на природни, технологични и други бедствия. В такива ситуации предоставянето на медицинска помощ на всички пациенти (пациенти) често е невъзможно и в тази връзка Световната медицинска асоциация призовава лекарите да извършат т.нар.
При оказване на медицинска помощ в спешни и неотложни форми липсата на терапевтичен контакт не може да бъде причина за отказ от медицинска помощ, дори ако пациентът има противопоказания за медицинска намеса, за които лекарят не знае. При определяне на размера на обезщетението за вреда, причинена на живота и здравето на пациент, трябва да се ръководи от член 1067 от Гражданския кодекс на България и да се вземе предвид, че оценката на риска от негативни реакции на тялото на пациента към медицинска намеса и риска от увреждане поради непредоставяне на медицинска помощ трябва да се направи в полза на последното.