Приказка запалаво слонче (Дмитрий Половец)
Вероятно знаете, че в Африка живеят слонове - най-големите животни на земята. Те не са известни само с това: малките слончета са най-вежливите и най-послушните деца в саваната. За да не се изгуби и да не разстрои мама и татко, малкото слонче на разходка винаги се държи с малкото си хоботче за опашката на майка си.
Но днес ще ви разкажем за едно палаво слонче.
Един ден цялото семейство слонове излязоха на разходка.
„Само не се отдалечавайте от нас“, каза майката на слончето. В края на краищата тя познаваше по-добре от всеки упорития нрав на детето си и се тревожеше най-много за това. Още си много малък и можеш да се изгубиш.
– Добре – съгласи се слончето и започна усърдно да се храни с банани, които таткото откъсна с дългия си хобот.
Изведнъж като малка дъга блесна пред него. Слонът вдигна глава. Водно конче! Именно нейните крила блестяха толкова красиво на слънцето. Забравяйки всичко, без да чуе тревожните възклицания на родителите, слончето се втурна след водното конче. Той много искаше да хване това "слънчево зайче". Но водното конче изчезна във високата трева и слончето трябваше да спре.
– До къде стигнах? каза той, като си пое дъх. И като се огледах, разбрах, че съм се изгубил.
„Е, защо никога не се подчинявам на майка си? – помисли си слончето, проправяйки си път през гъсталаците. „Сега как мога да намеря пътя, по който съм тичал, и да се върна при баща си и майка си?“
Щеше да заплаче, но нямаше време, защото иззад храстите се чуха тъжни викове. Забравил за нещастието си, той изтича да разбере какво е и видя малък папагал под едно дърво.
- Какво стана? – попита слонът.
- Мама не ми позволява да летя, но докато тя не е вкъщи, исках да опитам ...
- Това ене си послушал майка си, - слончето нежно вдигна папагала с хобота си и го сложи в гнездото.
- Благодаря ви - каза папагалът.
- Благодаря ти! - отговорил слонът.
Тогава той видя пътека в гъсталаците и хукна по нея, надявайки се, че най-накрая ще намери баща си и майка си. Пътеката се виеше между храсти и дървета. Изглеждаше, че щеше да го заведе при себе си, но вместо това изведнъж изчезна в гъстата трева.
Слончето не можа да се сдържи и заплака. Вървял, незнайно накъде, и се карал за непокорството си. Изведнъж чу някой да плаче.
„Възможно ли е някой друг, освен мен и папагала, да не е послушал родителите си?“ — помисли си Слонът
Повървял още малко и видял плачещо лъвче.
- Защо плачеш? – попита слонът. - Какво, изгубихте ли се?
„Не съм се изгубила“, отговори през сълзи лъвчето. - Родителите не ми позволяват да тичам след порчета, но не можах да устоя и избягах ...
„Дикобразът е пронизал и двете ми предни лапи с дългите си остри пера и сега не мога да се върна у дома.
Бебето слон веднага забрави за мъките си.
Не плачи, аз ще ти помогна.
Той коленичи, лъвчето пропълзя по гръб, а слончето отново се изправи.
- Чудесно - зарадва се лъвчето, - отгоре ясно виждам накъде да отида.
Те бързо стигнаха до къщата на лъвчето и то облекчено легна.
- Благодаря ти много, слонче, че помагаш.
— Съвсем не — тъжно отговори слонът. - Важното е, че си у дома. Само ако можех да се прибера ... О, пътеката!
И наистина стъблата отново се разтвориха пред него. Този път беше добре отъпкана, широка пътека. Тя не се извиваше, а уверено вървеше права и права, сякаш казваше на слончето: „Не се страхувай, ще те заведа при родителите ти“.
Бебето слонче беше толкова щастливо, че ускори и едва успя да спре. Пътеката свършваше в езерото, а точно пред него един носорог отчаяно се клатеше, опитвайки се да излезе на брега. Хипопотам го буташе отзад, но нищо не им се получи - брегът беше много хлъзгав.
Без да се колебае, слончето хвана с хобота си малкото рогче на носорога и започна да се отдръпва с всички сили. Хипопотамът продължи да блъска носорога отзад и в крайна сметка успяха да го издърпат на брега.
Поемайки дъх, малкото слонче попитало носорога:
„Защо се качи в езерото, ако не можеш да плуваш?“ В края на краищата можете да се удавите.
- Мама не позволява да отидем на езерото без нея, но ние с хипопотама спорихме кой от нас бяга по-бързо. Излязохме на пътеката, по която носорозите и хипопотамите отиват да плуват - едно-две-три и хукнахме. Нямах време да спра и паднах във водата. Хубаво е, че хипопотамът може да плува, но да не беше дошъл да плуваш...
„Не искам да плувам“, тъжно отговори слончето. - Изгубих се. Не послушах родителите си, хукнах след водното конче и сега не знам къде да ги търся.
„Виждате ли, има пътека покрай езерото“, каза Хипопотамът. - Тя се изкачва по хълма. Съвсем наскоро оттам се чуха гласове на слонове. Мисля, че те викаха.
- Наистина ли!? Благодаря ти, хипопотам! Чао! - и слонът се втурна стремглаво по пътеката. Скачайки нагоре по хълма, той видя родителите си.
- Майка баща! Най-накрая те намерих. Сега винаги ще те слушам!
- Как ни намери? – попита татко.
„Винаги съм помагал на онези, които са изпаднали в беда поради непокорството си. И всеки път след това се появяваше пътека. Тя ме поведе по-нататък и ме доведе до теб. Но докато те търсих, се научих да помагам на другите. И ми помогнаха да те намеря!