Прочетете Севастополската история онлайн от Август Явич Ефимович - RuLit - Страница 9
Беше тъмно и тихо, някой хленчеше в тишината. Федя отначало помисли, че това е хленчене на куче. Но откъде идва кучето? При вида на Бирилев, който се блъскаше на земята в пристъп на отчаяние и безнадеждност, Федя беше изненадан. Той знаеше, че това се случва в спокойни часове, когато внезапно връхлети някой стих и човекът вече не се владее и Бог знае на какво е способен.
Федя нежно докосна Бирилев по рамото и бързо се отдалечи, спомняйки си, че тези обладани хора имат неистова сила. Бирилев скочи уплашен.
- Луд ли си? Е, какво изпъкна? Засадени с мини навсякъде. Искаш да бъдеш ангел, нали? глупаво! — изкрещя му Федя.
Бирильов прокара ръка по очите си, сякаш прогонваше някакво видение, и изведнъж се усмихна криво и конвулсивно.
- В пилотската кабина е задушно... Изпотява се. Момчетата спят дълбоко... Но аз не издържам... Не мога да спя.
- Да, можете да замръзнете тук. И могат да те отвлекат, глупако.
Бирилев махна безнадеждно с ръка.
- Защо... плачи над косата си... Отвърнахме на удара. Що за война е това? Чакаме кат, да ни раздрънка и да ни изнесе на двора... - И в пристъп на внезапна ярост извика на един дъх: - Амба на всички ни!
Федя нямаше илюзии за съдбата, която ги очакваше. Но той беше морски офицер, който по закон и обичай споделя съдбата на своя кораб, колкото и печална да е тя. И неудържимата жажда за живот не го направи нито сляп, нито прекомерно егоистичен, нито страхлив.
Веднъж Федя ужасно се страхуваше от морето. И морето го преби до смърт за това. Той яростно се бореше със страха си, докато го превъзмогна. Веднъж, по време на буря, той доброволно отиде след птица, която беше паднала почти жива на палубата. Вървял, хванал се за протегнатите въжета, които се пукали като конци, подхлъзвали се, падали и пълзяли с окървавени колене и одрани ръце. И в товав момента, в който гладка черна вълна със зелени очи скочи на борда и спря за миг, търсейки към кого да се втурне - изтощен човек или птица, вкопчена в ледената палуба със счупени нокти - Федя изпревари вълната и покри птицата с гърдите си.
- Не си сам. Не всички са щастливи“, каза той. - Трябва да продължиш. Основното нещо е да не мислите за себе си. И тогава, знаете ли, няма да отнеме много време да счупите дърва за огрев. Ще откачиш, Ваня, хайде в кабината. И тогава замръзнах тук с теб, всички рамки се пукат. – обхвана го трепет, предаде се на гласа и той млъкна.
Бирильов също мълчеше и тревожно си мислеше: добре, че хвана Федя. И едва в самата кабина той спря и прошепна стремглаво и с чувство на неловкост:
Благодаря, Федя! Никога няма да те забравя.
Федя вдигна рамене, без да разбира за какво му благодари „този разпръснат човек“.
9. Озарнин
Воротаев посети всички огневи точки. Той заобиколи отбраната, която заемаше малко по-малко от километър в обиколка. Времето на обсадата и намаляването на хората доведоха до намаляване на предната част на батерията. Хората копаха дълбоко в земята. Между оръдията, разположени по склоновете на планината, картечни гнезда бяха поставени напред, на петдесет метра от оръжейните дворове, така че германците да не могат да се приближат твърде много до оръдията и да хвърлят гранати по тях. По-нататък имаше окопи, окопи с пълен профил, землянки с преобръщания от релси и подземни комуникационни проходи, а още по-нататък - охранителни постове, два реда телени огради, ровове, блокажи, минни полета.
„Тук да се държа и да държа, ще има само снаряди“, горчиво си помисли Воротаев.
Той стоеше до оръдие от образец 1928 г. с разцепена цев, покрита със снежна четина. Имаше нещо безсилно в това остаряло и счупено оръдие и все пакстрахотен.
Воротаев очерта място на върха на планината за нова всестранна защита. Колкото по-ясно се очертаваше близостта на края, толкова по-упорито, трескаво се усъвършенстваше мисълта в търсене на някакви мерки, които ако не да предотвратят, то поне да отложат неизбежната катастрофа. Воротаев не мислеше за себе си, за него беше необичайно да се грижи за себе си. От детството, от ученическата скамейка, той се вдъхновява от идеята, че няма нищо по-малко и по-незначително от себелюбието и егоизма и няма нищо по-възвишено от любовта към хората.
Продължавайки да обикаля, Воротаев погледна към камбуза, където червеникавият луничав готвач Шалва Лебанидзе приготвяше нещо почти от нищото с бодър оптимизъм, пеейки грузинска песен с приятен тенор. Това музикално момче си спомни безброй много песни, романси, арии, чути по радиото. Той винаги пееше, понякога дори без да знае какво пее, и превъзходно изобразяваше или флейта, или обой, или кларинет.
Воротаев обичаше музиката, мислите му често бяха придружени от неясни мелодии, които звучаха в мозъка му. Може би това свойство му е внушило морето, непрестанен и вечен орган, който не познава тишина и тишина дори в спокойствие.
Командирът на батареята обсъди с готвача как да измами глада на хората за известно време и като си тръгваше, попита каква песен пее. Шалва грейна, лицето му се разля в доволна усмивка.
- Хубава песен, другарю старши лейтенант! — каза той с мек, мелодичен акцент, който придаде на речта му някакъв особен чар на добра природа. - Чувал съм го от дядо ми. Виждате ли, дядо сам е композирал песни и тогава, видите ли, хората са пеели. - И Шалва преведе, както можа, думите на песента на български: - „Имам три неща, приятелю, - песен, кон и кама. Песента е за момичето, което обича, конят е за него, камата е за врага.”
Думите отговаряха на мотива. Воротаев си тръгна, повтаряйки ги на себе си.
в пилотската кабинакартечниците, той се забави до Митя Мелников, който тихо бълнуваше. Той се е променил неузнаваемо от часа, в който е ранен, съвсем друг човек.
Понякога, вечер, легнали под черното южно небе, в което блещукат и намигат есенните звезди, бойците се шегуваха, смееха се и винаги се чуваше силният глас на Мелников, неговият търкалящ се смях. Тогава те организираха прост оркестър, наричайки го джаз - някои свиреха на лъжици, други на акордеон, на балалайка, а Митя Мелников беше водачът тук ...
Воротаев въздъхна, наведе се и внимателно оправи сакото си под главата. Митя отвори очи, погледна Воротаев с тъмен и мрачен поглед и не го позна.
- А-а ... ти ... мъчиш всички ... - каза той, дишайки тежко. - Страхувате ли се от смъртта? Изявен мопаджия... И народът не се страхува... Народът не се самосъжалява. А вие?... Вие... - Дошъл за миг на себе си и познал Воротаев, каза учудено: - Къде е Бирилев? Той просто беше тук.
- Е, как си, Митя? - съчувствено попита Воротаев. - Може би ще отидете в КП? Там ще ти е по-добре.
Но Митя поклати отрицателно глава.
- Не не! Все още съм на позиция... Имам още кръв в мен... - каза той провлачено, отново потъвайки в делириум и забрава.
Смразен до кости, Воротаев се върна на командния пункт и с радост видя, че грижовният старец Терентий е почистил землянката и е преварил вода.
Зад висока кутия, служеща за маса, под полусляпата светлина на маслена лампа, Озарнин, кореспондент на военноморски вестник, пишеше нещо с ниско наведена глава и сивата му коса блестеше в сплъстената му коса. Той пристигна в батерията за няколко дни и остана тук.
- Пишеш ли? Какво пишеш? - попита Воротаев.
Озарнин вдигна уморените си очи и няколко секунди гледа Воротаев с невиждащия поглед на събуден, но още несъбуден от сън човек.
-какво пиша А? Ще попълня бордовия дневник.
- Рано. Дните още не са свършили. Друг „език“ трябва да бъде разпитан. И как се пише на такава светлина, почти на тъмно?
„И късогледите хора виждат добре отблизо“, отвърна Озарнин, като избута тетрадката, в която всеки ден записваше всичко, което се случи с батерията. Имаше приглушен глас, а сивите му очи гледаха с късогледа настойчивост и леко присвиха.
Наскоро си счупи очилата. Войниците не знаеха как да помогнат на бедата му и Федя дори му даде отличен бинокъл Zeiss, вярвайки, че ако не можете да приближите човек до обект, тогава можете да приближите обект до човек.