Професионално и педагогическо обучение на преподаватели от военно учебно заведение
Успехът на реформата на висшето военно образование в България до голяма степен се дължи на повишаването на професионализма на военния преподавател – ключова фигура в образователния процес, която до голяма степен определя качеството на обучение и възпитание на бъдещите офицери. Тази позиция се дължи на факта, че най-важният аспект на кризата в образованието е проблемът с учителите, или по-скоро тяхната квалификация.
Известно е, че през последните години има голям отлив на военни преподаватели от университетите. Значително се е увеличил броят на офицерите, изявили желание да се пенсионират от въоръжените сили преди навършване на пределна възраст за служба. В тази връзка непрекъснато се увеличава делът на учителите с педагогически стаж под пет години, чиито професионални знания и опит са явно недостатъчни за педагогическа дейност.
В същото време на настоящия етап на реформиране на системата на военното образование се повишават изискванията към професионалното ниво на военния учител и нараства ролята на неговата лична отговорност за резултатите от работата му. Учителят по предмета трябва да бъде заменен от учител-практик-психолог, който познава добре своя предмет, разбира личността на курсанта, знае как да управлява себе си, развитието и възпитанието на учениците.
Това може да се постигне само от учител, който не само има познания по преподавания предмет, но и умее да използва психологически и педагогически модели на практика, за да ги усвои. В същото време във военните университети традиционно фундаменталните научни академични дисциплини се преподават от специалисти, които добре познават работата си, но не са подготвени за педагогическа дейност.
Практиката и специалните изследвания са довели до извода, чече значителна част от университетските преподаватели нямат ясна представа какво представляват професионално-педагогическите умения и какви са начините за тяхното формиране. Много, и то не само начинаещи учители, се оказаха неподготвени да решават на пръв поглед елементарни въпроси на педагогическата дейност. Много от тях са ангажирани със стереотипни, монотонни методи на преподаване, ограничават се до набор от някои практически умения, които им позволяват да водят занятия, и са напълно уверени, че това е достатъчно за педагогическа дейност.
Извършеният анализ показва, че представите за същността на професионалната педагогическа култура на военния учител през последните години се промениха от универсализъм и енциклопедизъм като професионални характеристики към лекторска, ораторска, до професионална педагогическа култура като обобщен показател за квалификация.
Системата за подбор на учители е закостеняла и е затънала в остарели стереотипи, които се отразяват болезнено на качеството на преподаване и най-вече на подготовката на високопрофесионални защитници в България. Не са разработени критерии за подбор на преподаватели по военни и специални дисциплини. Кадровата политика, създадена в зората на съветската власт, възпрепятства професионалния подбор и подготовка на преподаватели за военни учебни заведения.
В същото време липсата на специални учебни заведения за обучение на служители за преподавателска дейност в университета (дейностите на всички видове курсове, с редки изключения, не водят до положителни резултати, но това е тема за отделна дискусия) принуждава катедрите да организират обучението си, което, като правило, се състои в изучаване на съдържанието на преподаваните дисциплини. Усилияна индивидуалния преподавателски състав на катедрите, насочени към осигуряване на процеса на професионално развитие на преподаватели от висши военни учебни заведения за педагогическа дейност, често са еклектични, непоследователни и не са осигурени от гледна точка на тяхната оптималност. Начинаещите учители усвояват методите на преподаване, като наблюдават работата на по-опитни колеги. Очевидно е, че не всички катедри са в състояние да осигурят високо ниво на подготовка на преподавателите за все по-усложняващата се учебна дейност в университета. В резултат на неадекватни подходи към организацията на педагогическия процес, насочен към решаване на проблема с подготовката и ставането на учители за педагогическа дейност, несъгласуваността на действията на преподавателския състав на катедрите при формирането на педагогически умения, преподавателите на военните университети преминават през труден, неразумно трудоемък път, който не винаги завършва успешно. През последните няколко години дори се забелязва тенденция към намаляване на нивото на преподавателските умения на университетските преподаватели.
По този начин състоянието на нивото на подготовка на преподавателския състав на университетите спешно изисква нови подходи за подобряване на техните педагогически умения. Очевидно е, че във военните учебни заведения ще е необходим преход от епизодично въздействие върху дейността на преподавателите към тяхното систематично непрекъснато обучение, морално-психологическо и възпитателно въздействие.
Говорейки за нови подходи, не винаги е необходимо да се измисля нещо ново, модерно, неизпробвано от никого. Често решението на проблема може да се намери в утвърдени, но незаслужено забравени форми и методи на работа. Потвърждение за това е богатият опит на местното военно училище, практиката на обучение на военнопедагогически кадри в чужбинадържави. Само чрез добро изучаване на миналото можем да направим заключение за причините за сегашното състояние и да вземем мерки за намиране на най-добрите начини за подготовка на преподаватели във военните учебни заведения.
Системата от военни учебни заведения в България се оформя в началото на 19 век. През второто полувреме тя придоби напълно завършен вид. Създава се висококвалифициран състав от университетски преподаватели, а престижът на професора във висшите военни училища на България по това време е толкова висок, че най-добрите таланти на страната се състезават за правото да заемат появилите се свободни длъжности.
Основната фигура в учебния процес на академиите бяха професорите. Техните задължения включват изнасяне на лекции както в академията, така и в публични аудитории. Освен това те ръководеха практическото обучение на студентите, полагаха изпити и тестове, участваха в работата на приемните и дипломните комисии и в изготвянето на различни ръководства. Най-важното задължение на професорския състав беше развитието и усъвършенстването на науките [2].
Установената в България система от академични степени и звания като цяло съответстваше на тази, възприета в другите европейски страни, като се отличаваше с много по-строга и последователна процедура за присъждането им, както и с по-високи изисквания към кандидатите. „В България чуждестранните научни степени се оценяваха с едно стъпало по-ниско от местните: бакалавърската и лицензиатската степен отговаряха повече на българската кандидатура, а докторантът – на магистърската. Следователно завърналите се от чужбина като доктори получаваха магистърска степен в България след допълнителни тестове“ [2].