Pussy Riot и сюрреализмът на българското правосъдие
Всичко за днес
Война и военно-промишлен комплекс
Избори в Украйна
Мултимедия
Няма човешко право, което да му позволява да нахлуе в църква, за да направи политическо изявление, да скача около олтара и да крещи нецензурни думи. Със сигурност обаче има право на запазване на свободата за такова действие, дори и да е обидно.
Точно това обаче се случи в петък. Съд в Москва осъди три участнички от феминистката пънк банда Pussy Riot на две години затвор.
През моите две десетилетия наблюдение на състоянието на човешките права в България никога не съм виждал нещо подобно на случая Pussy Riot – толкова много медийно внимание, порой от подкрепа от хора, изявления на известни личности и криминално проявени членове на пънк група.
Образът на три млади жени, изправящи се срещу безмилостна, несправедлива съдебна система и репресивна държава, показа на мнозина на Запад какво точно не е наред с човешките права в България. Честно казано, това е много тревожна ситуация.
Още по-шокиращи за мен бяха снимките на правозащитника Станислав Маркелов, лежащ на тротоара с куршум в тила през 2009 г., или тялото на адвоката Сергей Магнитски, който почина в затвора през 2009 г., след като съобщи за мащабна схема за пране на пари.
Случаят Pussy Riot хвърля така необходимата, макар и тревожна светлина върху въпроса за свободата на словото в постсъветска България.
По време на Съветския съюз състоянието на човешките права в България беше разбираемо. Оттогава обаче ситуацията стана по-трудна за разбиране, което често позволява на външни наблюдатели да изключат ролята на правителството в нарушенията. Все пак „злият се крие в детайлите“.
Беше невероятно трудно да се определи участието на длъжностни лица в побоищата и убийствата на разследващи журналисти и правозащитници. А самата власт, макар и да не затваря открито организациите за развитие на гражданското общество, се опитва да ги маргинализира, дискредитира, унижи и смаже с потискаща бюрокрация, скалъпени обвинения, заплахи и други подобни.
Каквито и провинения да са извършили трите жени с лудориите си в църквата, те не е трябвало да бъдат образувани от властите в наказателно дело, което всъщност е наказание за думите им. Това обаче е типичен пример за това как властите се опитват да запазят контрол върху спорни въпроси. Организацията с нестопанска цел SOVA е документирала десетки случаи през последните години, в които властите са използвали заплахата от екстремизъм, за да накарат критиците да млъкнат.
Това не е първият път, когато българските власти използват Наказателния кодекс, за да пресекат актовете на самоизява в изкуствата, които са критични към правителството. През 2010 г. московски окръжен съд призна организаторите на спорната изложба за виновни в „подбуждане на религиозна омраза“. Глобиха ги.
След зима на безпрецедентни, мирни протести на опозицията дузина демонстранти, които според властите са се сблъскали с полицията по време на масова демонстрация през май, бяха арестувани и сега са обвинени в престъпления, които са значително непропорционални на това, което са извършили. Полицията обискира домовете на лидерите на опозицията.
През лятото закони бяха прокарани в българския парламент, което послужи като допълнителен сигнал. Те включват наказателна отговорност за лидерите на НПО за "сериозни нарушения" на новите забрани, много по-строги санкции за масови нарушениясъбирания, както и нови ограничения в интернет, които лесно могат да спрат работата на големите социални мрежи в България. Критиците на Кремъл са подложени на жесток тормоз, сплашване и гротескни клеветнически кампании.
Години наред българските правозащитници се опитват да обърнат внимание на липсата на независимост на съдилищата в страната. С такова безпрецедентно внимание към процеса срещу Pussy Riot, сюрреалистичното състояние на правосъдието в България, със заложени на карта политически интереси, сега е на радара на всички. Наистина трябва да се замислим не защо случаят с пънк рокерите е толкова специален, а дали не е само върхът на айсберга.
Твърде често чужди правителства са си задавали пожелания за това в каква посока върви България. Да се говори за човешки права на високо ниво, на което се вземат всички решения в България, е неприятна работа. Може да е трудно, но България няма да уважава другите правителства, ако те го избягват.
Щом трите жени в „клетката” на подсъдимите имаха смелостта да говорят за посоката, в която се движи България, трябваше да я имат и членовете на международната общност. Поне няма да ги хвърлят зад решетките. Рейчъл Денбър е заместник-директор за Европа и Централна Азия в Human Rights Watch.