Работи по литература "Руски народ" в поемата Н
„Мъртви души” е гениално произведение на българската и световната литература, написано през 1841 г. Той отразява най-важните черти на съвременната за писателя епоха, епохата на кризата на крепостническата система. В. Г. Белински нарече стихотворението „творение, изтръгнато от скривалището на народния живот, безмилостно свалящо булото от реалността“.
Тези изображения включват образа на кочияша Селифан, пиян, говорещ с кон, лакея Петрушка, който поради изключително рядкото посещение на банята има „специална миризма“, зает с нередовното си четене или по-скоро процеса на четене, при който думите се образуват от букви. Освен хората на Чичиков, стихотворението изобразява умело и образите на селяни, спорещи дали колелото на господарската брица ще стигне до Москва или до Казан. Такива са чичо Миняй и чичо Митай, глупаво помагащи на Чичиков да премине пред насрещната карета, „чернокракото“ момиче Пелагея, придружаващо Чичиков от имението Коробочка до главния път, неспособно да различи къде е дясното, къде е лявото.
Един от тях се появява в края на пета глава във връзка с прякора, даден от селяните на Плюшкин. Възхищавайки се от точността на българското слово, изразило „самото самородно късче, живия и жив български ум“, Гогол изказва общо мнение: „. всеки народ, който носи в себе си гаранция за сила. Всеки един се отличава уникално със собствена дума, която, изразявайки всеки предмет, отразява в израза си част от собствения си характер. българският народ е един от тези хора: той е пълен с „творчески способности на душата“. В шеста глава галерията от мъртвите селяни на Собакевич мига пред читателя. Това са и героичният дърводелец Степан Корк, и майсторът тухлар Милушкин, и чудодейният обущар Максим Телятников, и изкусният файтонджия Михеев, и търговецът Еремей Сорокоплехин, и стотици хилядидруги работници, които оряха, строяха, хранеха, обличаха цяла Рус.
В поемата образът на Абакум Фиров, който избяга от господаря си и „се влюби в свободния живот“, постига особена поетична сила и изразителност. Този образ е дълбоко символичен: в него ясно се отразява могъщата, широка, свободолюбива душа на българския народ.
Важно място в поемата заемат страниците, където се води разговорът за бунта на селяните. В творбата се среща три пъти: когато градските власти съветват Чичиков да вземе ескорт, за да придружи закупените селяни до Херсонска губерния, селяните убиват „земската полиция“ през нощта в лицето на асесора Дробяжкин; Капитан Копейкин става лидер на банда разбойници.
Мъртвите души отразяват омразата на хората към крепостничеството и крепостните собственици. Мотивът за заслуженото възмездие звучи в емоционалното описание на стопанския гуляй, обзаведен с разорителен лукс: „Половината провинция е нагиздена и под дърветата весело се разхожда. И. навлизайки по-дълбоко в дълбокия мрак, суровите върхове на дърветата се възмущават от този блясък на сърма, осветил корените им отдолу. Създава се символичен образ на неизбежното наказание за изгарящите богатство, придобито със селски труд.
А С. Тургенев оценява високо приноса на Гогол в българската литература: „За нас той беше повече от просто писател: той ни разкри себе си“.