Разказвачката Пелагея разказа на Аксаков за аленото цвете
Тази Пелагия беше симбирската Арина Родионовна. За нея е известно, че в "много млади години" крепостното момиче, заедно с баща си, избяга от "бившите господари на нейните Алакаеви" в Астрахан, където живее повече от 20 години, омъжва се, остава вдовица. Според литературния критик Бегунов това бягство се е случило през 1773-1775 г., по време на селската война, водена от Пугачов.
„Икономката Пелагея“, пише Сергей Аксаков, „беше прекрасна жена по свой собствен начин ... тя живееше под наем в търговски къщи, включително персийски търговци, липсваше й, някак си разбра, че е отишла при други господа, а именно дядо ми, строг, но справедлив и мил господин, и една година преди смъртта му се укриваше от Аксаково. Дядо, от уважение към такова доброволно завръщане, я прие много любезно и тъй като тя беше пъргава жена и майсторка на всичко, той се влюби в нея и я направи икономка.
В наличната литература за Пелагея се твърди, че Аксаков я е наследил. Много е вероятно симбирските благородници да са били постоянно свързани помежду си. Човек може само да се съмнява в доброволното "връщане", или по-скоро в предаването. При Екатерина II крепостничеството става по-строго. Не само бегълците бяха сурово наказани, но и тези, които ги укриваха. Дядото на Аксаков умира около 1797г. Следователно Пелагея идва от Астрахан в Ново-Аксаково около 1796 г.
Серьожа Аксаков, „момче с искрящи очи и нежно сърце“, общува тясно с нея поне три години. Пелагея "... донесе със себе си изключителен талант да разказва приказки, които безброй хора знаеха."
Момчето е слушало десетки пъти приказките „Царската девойка“, „Змията-Горинич“, „Глупакът Иванушка“, „Жар птицата“, варианти на приказки от „Хиляда и една нощ“, но повече от други – „Аленото цвете“.
НесъмненоПелагея пое значителна част от „безбройните приказки“ от баби, бавачки, селски разказвачи в родните си места, много преди да избяга от Алакаеви. Аксаков запази за читателите портрет на нашата сънародничка: „Образът на здрава, свежа и едра разказвачка с вретено в ръце зад гребен се вряза незаличимо във въображението ми и ако бях художник, щях да я нарисувам тази минута, като жива.