Резюме на книгата Световните възгледи на Кота Мур Ернст Теодор Амадеус Хофман
Cat Murr е пример за традиционната употреба на животинската фигура за сатирично или пародийно изобразяване на определен човешки склад; котката е най-често срещаният вариант на тази употреба (приказката на Ш. Перо „Котаракът в чизми“, комедията на Л. Тик със същото име). Но в образа на М. сатиричният елемент не предполага подигравка с личността, предадена чрез този образ, а по-скоро извод за това как тя се адаптира в реалния живот. М. е тип човек, доста разпространен през първите десетилетия на 19 век: който е усвоил романтичното настроение, характерно за времето, концепцията за идеала и духовните ценности. Категорията на "животните" (хората), към която принадлежи, е уверена в своето превъзходство над масите, които имат изостанали възгледи и инертен морал. Съмишлениците на М. (обществото на котка-куче) презират предразсъдъците и демонстрират нормите на свободно поведение - "напук на филистимците", което не им пречи в борбата за съществуване да използват средства, които отдавна са разработени.
На фона на обкръжението си М. определено изглежда като изключителна личност. Първо, той е много по-образован от останалите (той е добре запознат със световната поезия; след като е научил езика на "пудел", той може да коригира пудела, когато разкрие слабо познаване на митологията). Второ, умът му е склонен към философията; в духа на времето се интересува от основите на човешкото (котешко) съзнание (пише дисертация на тема „Влиянието на капаните за мишки върху психологията на котките“). В своите възвишени преживявания той съчетава най-доброто, останало от миналия век („истински космополит, истински гражданин на света”) и изострено новото („копнеж по бащиния таван, необяснимо омърсено чувство”). Той се отличава с богато въображение и, накрая, способност за литературно творчество.
Всичко това позволява на самия М. да се смята за изключителна природа. Развитото самосъзнание се превръща в култ към собственото "аз", заслужаващо, както той е убеден, всеобщо възхищение. Всеки друг е важен за него само дотолкова, доколкото с него може да се говори за „най-висшата“ тема, „а именно за самия него и за неговите творения“. Романтичното начало в М. се оказва погълнато от безусловния индивидуализъм, който ръководи всичките му действия и му позволява да гледа отвисоко на много неща. От тази гледна точка идеалът, който той изповядва, вече не е толкова важен за Котката, тъй като идеалът му пречи да задоволи всички нужди. Всичко, което прави, М. намира извинение (ядейки глава херинга, приготвена за гладуващия си родител, той успокоява съвестта си със заключението: „О, апетит, името ти е Котка!“). Така привързаността към възвишеното и необикновеното се заменя у него с принципа на „най-дълбокото благоволение” към себе си.
В тази конфронтация житейската позиция на К. става ирония - играта на неговия богат и свободен дух. Отначало той защитава изкуството по този начин, иронично в отговор на самоуверените критики на невежите, които говорят за всяко творение на велик майстор, или на опитите на нещастни писатели, които се въобразяват, че са таланти. Но тогава, по ирония, К. развива болезнено чувство за дисонанс с цялото ежедневие около него. Той възприема всички негови норми и закони по различен начин от обикновените хора и те не крият факта, че той се намесва в тях със самото си съществуване. Неговият специален свят е творчеството; в този свят той представлява най-висшата сила, дарявайки всяка нота със специално значение, изразявайки във всяка мелодия важни за него концепции. К. е музикант-"съдник", както сам се нарича, и музикант-философ. Гмуркането в море от звуци не е за негосамо небесна благодат, адски мъки също са свързани с това - усещане за онези скрити страни на човешкото съществуване, за които "добрите хора, но лошите музиканти" дори не знаят. Дадена му е особена радост и особена болка, а средството за преодоляване на тази болка за него също е иронията – иронията над себе си.