Резултати от женската щафета
Защо нашите момичета се радват на четвърти места, страхуват се от отговорност и падат в най-важните моменти.
"Дадохме всичко от себе си"
Едва ли някой ще се скара на нашите биатлонисти за вчерашната щафета.Съставът и подредбата по етапи бяха близки до оптималните, поради което отборът се справи без видими пропуски и се бори за медали до последната граница. Екатерина Глазирина доказа, че изглежда по-убедително като титуляр от Яна Романова, Дария Виролайнен и Екатерина Юрлова като цяло се отърваха от етикетите на нещафетни състезателки, а Екатерина Шумилова се бори с по-високи в класа съпернички.
На суровата писта Контиолахтинская, за разлика от смесеното състезание, не видяхме фатални спадове на скоростта и наказателни обиколки, присъщи на тозисезон. Нещо повече, отборът насветовното първенство изглежда подготвен както винаги презсезона. И ако треньорите на мъжкиянационален отбор имат въпроси относно готовността на целия отбор, с изключение на Шипулин и Гараничев, и неуспешния експеримент с изпращането на Дмитрий Малишко и Тимофей Лапшин в планината, тогава отборът на Королкевич в по-голямата си част се приближи до основния старт на сезона в най-добрите условия, но дори това не беше достатъчно, за да спечели медала на щафетата.
Надпреварата в Контиолахти бе логичният финал на целия настоящ сезон, в който българките за първи път в историята нито веднъж не се качиха на подиума в щафетата. След пет поредни неуспеха е трудно да се очаква, че ще пробие за шести път и затова вчерашниятрезултат е напълно закономерен. Както каза Яна Романова: „Това е нашето ниво“. Между другото, самата Яна все пак спечели в щафетата, но в единично смесено и без участието на топ биатлонисти. Кой знае, може би този нов вид програма ще стане наша за известно време.
Жестрадост или безсилие
В един момент вчерашната конфронтация между Германия иБългария напомни за старите времена, когато отборите на Полховски и Мюсиганг не виждаха други съперници и всекирезултат, с изключение на първото място, се възприемаше като поражение. Асоциациите обаче се ограничиха до цветовете на знамената на лидерите след три етапа. Дори и в най-лошия сън човек не може да мечтае, че Ахатова, Зайцева или Пилева, след като напълно загубиха четвъртия етап, триумфално ще вдигнат ръце на финалната линия, както направи Катя Шумилова. Не този характер, не тази психология и не това възпитание. И сегашните лидери - чехи и италианци - не направиха това завчера, когато бяха безнадеждни средни селяни, и затова вероятно се издигнаха.
Поколението на Полховски не се оплакваше от несправедливата партида със сълзливи публикации в социалните мрежи, не избираше удобни етапи за себе си, отказвайки се от отговорност, не се настрои да влезе в топ шест като най-голямо постижение в кариерата и не каза, че нашето ниво е по-ниско от това на японски или американски жени. Момичетата излязоха да се бият със зъби и заеха същото четвърто място със счупен нападател и сълзи от досада, а не от радост, че не влязоха в наказателния кръг и не паднаха отново. В никакъв случай не си позволявам да осъждам Шумилова за този жест, защото той беше искрен и й предаде всичко, което й беше на душата. Но затова психологията на дори номинален, но лидер наотбора (и как иначе да възприема финиширащия?) е подредена по такъв начин, че четвъртото място е невероятно готино, струва си да го разберете.
Как беше убит отборът
През предходните четири години треньорът на националния отбор Волфганг Пихлер, с подкрепата на предишното ръководство на RRF и някои наши колеги, направиха всичко, за да насадят комплекс за малоценност в отбора,възхитени „цветя“, „удължени модни подиуми“ и други красиви думи, предназначени да оправдаят поражението. Казаха ни, че нямаме суперталанти и затова нека се радваме на местата в челната десетка, защото не само общуването вSBR се увеличи значително, но и конкуренцията в световния биатлон.
Самите биатлонисти волно или неволно вярваха, че в страната няма големи таланти, а са организми със средни възможности, за които е единствено щастие да носят екипа на отбора наБългария и затова целта за сезона, ако не и за цял живот, е да се настанят в отбора и да изпълнят критериите за подбор. Тя не беше съгласна с ролята на посредственост и се противопостави на обичайната система само Вилухина, която сама избра треньора, и Юрлова, която доказа тук на всички и всичко, че не е посредственост. Останалите не успяха да преодолеят психологическата бариера.
В края на този сезон Владимир Королкевич приключва работата си с националния отбор. Нещо, което започна да успява през този сезон, но отказа да продължи изграждането на нов отбор по различни причини. Сега ще бъде трудно за ръководството наSBR да вземе решение за нов кормчия. Дали ще бъде твърда ръка и привърженик на обемното обучение или тънък методист и психолог, времето ще покаже. Струва ми се, че момичетата се нуждаят преди всичко от мотиватор, какъвто стана Владимир Аликин за мъжкия отбор през 2006 г.
Пристигайки в руините на отбора на Торино, който по чудо хвана сребро, в един сезон той вдъхнови момчетата с увереност в способностите си, насърчи ги с личен пример в тренировките по стрелба, не се страхуваше да си постави най-високите цели (златосветовно първенство и Купа на нациите) и се справи с тях. И няма нужда да пускаме отново изтърканата плоча за фармакологията, която няма нищо общо с психологията на победителите. Да, и победаръководството на същия вчерашния новодошъл Аликин Евгений Устюгов във Ванкувър вече в пост-еритропоетиновата ера е потвърждение за това. Тук всъщност не става въпрос за конкретната кандидатура на Аликин, който пет години седи без треньорска практика, а за типа личност, от която има нужда българският национален отбор, треньорът, който смело да подмладява състава и да обяснява на състезателите какво трябва да се цени, иначе скоро ще скачаме от десети места от радост.