Ръждива херинга (Александър Парфентиев)
Отново скърца и се удря под въртележката. По някаква причина майка ми не ме чу. Федя беше капризен. Той вече не можеше да се върти, започна да моли майка си да го свали от кръга, веднъж на земята, падна на колене, после по корем, опита се да се качи под въртележката. Света, така се казваше майка му, вдигна Федя на ръце. Той изрева, започна да рита. Накрая, след като издърпа Федя от въртележката, тя коленичи и се подпря с една ръка на кръга на въртележката и погледна под нея. И не видях нищо там, само една стара тенекия. — Мамо, виж, мамо! – извика той и дръпна дръжките на буркана. Тя едва успя да го хване и, падайки на тревата, изцапайки дънките и тениската си, извади буркан. "Какво е това?" - прошепна Светлана. „Това е ръждясала херинга!“, каза Федя с възхищение и започна да гледа първо майка си, после буркана.
В един мръсен, остър, ръждясал буркан - съдейки по запазения хартиен етикет, от цаца в домат - нямаше нищо друго освен изсушен лист от бреза. Исках да го изхвърля и отидох до кофата за боклук, но Федя изрева и, като ме молеше да не правя това, хукна след мен, като ме хвана за ръба на пуловера. Накрая, когато няколко пъти ми обеща, че няма да пипа ръбовете на буркана и няма да се пореже, му дадох буркана. Федя тържествено я пренесе чак до къщата. И така, без да пуска буркана, той влезе в стаята си и спря само до прозореца, като постави буркана на перваза на прозореца до един спаружен и зелен картоф. После се обърна и въздъхна ме погледна с щастлива усмивка.
Много се страхувах, че майка ми ще изхвърли Ръждивата херинга. И сега тя стои на перваза на прозореца в стаята ми и г-н Картофена глава я гледа. Жалко, че татко не можа да ми покаже филма, както направиха „Играта на играчките“, която приятелите на майка ми ми подариха, престоя цяла неделякомпютър и не си играеше с мен. Аз ще разказвам истории за Ръждива Херинга, а след това тя ще разказва на господин Картофената глава.
Момчето беше смешно. Той се страхуваше да ме докосне с пръст, а аз седях, провесила крака на ръба на ръждясала кутия. Той много искаше да се сприятеля с един дебел мъж, който приличаше на зелен картоф, когото уважително наричаше г-н Картофена глава. Момчето объркано ми разказа за момчето, което се наричаше на детската площадка Рома или Сережа, разказа ми за осиновителите си и майка си и не вярваше, че родителите не могат да го накажат, за бащата, който обеща, че ще нарисува карикатура, но никога не го нарисува, за майката, която обичаше да си спомня историята за това как Федя, едва се научи да ходи, скрил вълнения чорап на майка си в чайник, стоящ на столче, отново за татко, че когато вика на Федя, той не чува приказките на Федя. Главата на картофа ми помогна да сляза на перваза на прозореца и като се огледах, заскърцах доволно с капака на буркана.
Пристигнах много късно. Синът вече беше заспал. Жена ми, след като ми стопли вечерята, също си легна. И след като се нахраних, пуснах компютъра и седнах да върша почасова работа. Не знаех, че няма да ми платят за това. От умора винаги ми се струваше, че някой говори тихо в стаята на сина ми. Още на сутринта, преди да затвори очи поне за три часа, той надникна в стаята на сина си. Близо до леглото му, по-близо до прозореца, видях да седи на пода и да играе на детски карти за игра, които нашите приятели подариха на Федя, момиче в червена рокля и момче в сиво-зелено яке. Те не ме поглеждаха и си шепнеха тихо. Затваряйки вратата на стаята, си помислих, че като дете наистина исках Оле Лукойе да дойде при мен през нощта и да ми разкаже приказка, но той или никога не дойде, или не го чух.