С коя ръка е по-добре да разбърквате чай, блогът на Тати, KONT
Ето пост-памет.
Странно. Такъв на пръв поглед прост въпрос, но предизвика много мисли.
"С коя ръка е по-добре да разбъркате чая?". Каква точно е разликата?
Мислейки за това, разбрах: има разлика, и то значителна.
Например през зимата. Изглежда, че у дома е топло и +4 извън прозореца, но искам да притисна дланта си към гореща чаша, да вдишам аромата на прясно сварено.
И защо точно чай, като обичам кафе? Е, добре, в условието на задачата е дадено: "Чай", което означава, че ще има чай. Да, и е трудно да облегнеш цялата, дори женска длан на малка чаша за кафе.
Затова, прегръщайки чаша, леко охладена от дълги размишления, си спомням детството си.
Цейлон, със слон, чай в хартиена опаковка, който дядо внимателно налива директно в лъскав чайник, ухаещ на нещо вкусно и тръпчиво (чак много по-късно научих, че истинският танин мирише така). Ние с брат ми чакаме, чакаме да стане тайнството варене. След това не забравяйте да лимон, пасиран със захар. В чаша? Не, в тънкостенни чаши със златни подложки. И баба с немеки, но все пак вкусни меденки в съветски стил.
И ето моя чай пред мен. Просто не натискайте ръцете си - гори много. Но спомените нежно и топло стоплят дълго възрастната ми душа. И е дреболия, че чайът беше в недостиг, а дядо получи лимони чисто „на издърпване“ в бюфета - животворните детски скрити дребни недоразумения, оставяйки в паметта само любовта и добротата на онези, които вече бяха напуснали.
И сега чаят изобщо не може да се разбърква. „Захарта е сладка отрова“, а зеленият чай с нея, според мен, е безвкусен, така че няма нищо особено, което да се разклаща там. И кафето се вари дълго време от кафеварка с всички, съответно, "произтичащи последствия" - както захар, така икрем, и други излишества, вредни за женското отношение. И миксер в кафемашина, и лъжица на едно и също място, и дори примамлива картина, ако желаете, може да нарисува. Просто не говори.
Не говоря. Ето, ето го. Бих дал много, за да се върна там, в старата кухня на баба-дядо, където с брат ми чакахме вкусния чай на дядо и корави меденки на баба, които сега си спомняме само когато четем "Ванка" на Чехов. Да се върнат към тихите им разговори, към топлата любов, към уютното мрънкане, към детството.
Но няма да получите нищо обратно. Остава ни само кофти спомен, който ни кара да плачем, когато отговаряме на странен въпрос: "С коя ръка е по-добре да бъркате чай?"