Сам, човек почти винаги става беден, Православие и Светът
Християнският живот е ходене в светлината. Зад скуката на нашия живот ние не виждаме и не осъзнаваме пълнотата на нашата мисия на земята, пълнотата на даровете, дадени ни от Бога, ние дори не осъзнаваме себе си. Даровете на нашата душа остават с нас неизползвани. Изглеждаме ни безполезни, като другите хора, и казваме: „Ние сме малки хора, обикновени, къде да направим нещо, само за да спечелим парче хляб.
Това омаловажаване на самите нас често отслабва волята ни за действие, докато не сме малки и слаби, а всеки от нас има своя мисия. Всеки човек в света има своя собствена цел, той е пратеник на Бог на земята. Господ се нуждае от всяка душа и всеки е отговорен за живота си и не е освободен от отговорност за другите.
Не става дума за нашата дребнота, а за нежеланието ни да поемем отговорност. Често казваме: „Не е моя работа, нека другите опитат, моята колиба е на ръба.“ С тези думи прехвърляме отговорността си върху другите, а с това и вината върху другите, от което произтича осъждане, което води до разделение.
Външният живот до голяма степен зависи от нас. По силата на своята мисия на земята всеки има влияние върху околната среда и по този начин върху живота на света. Ако една зла воля, така да се каже, неутрализира силата на доброто, още повече волята, освободена от греха, е от огромно значение.
Всеки ден ние общуваме с различни хора и в това общуване можем да се разкрием както за по-лошо, така и за по-добро. За съжаление обикновено не откриваме светлината и доброто, които се намират в нас. Дарбите ни се неутрализират от скуката на живота ни. Често не познаваме ценностите на душата си и това води до известно помътняване на душата. В крайна сметка, за да изпълним нашата цел, е необходимо нашитевътрешните очи и едва тогава ще видим в душата онези ценности, които са скрити от вътрешното ни око.
Трябва да открием тези ценности в себе си и да помогнем на другите да ги открият в себе си. Помагайки на другите да открият себе си, ние самите опознаваме себе си в дълбините си. Именно това прави общуването с другите хора полезно: то е за нас училището на нашето спасение, нашето духовно напрежение. Избягването на общуване с хората не винаги е от полза за християнина.
В самотата човек почти винаги става беден. Колкото повече се отдалечава от хората, толкова повече той самият ще обеднява. Живеейки сами, ние се откъсваме от общия живот, от живота на целия организъм и в тази себе си съхнем, защото тогава не се храним със соковете на общия живот. Чрез общуването с хората се извличат неразкритите сили на човека, тези сили започват да се движат.
Така общуването с хората обогатява нашата душа, тя разцъфтява до степента на сближаването ни с другите хора. Все пак всеки човек е индивидуален, но може да навакса липсващото в себе си чрез общуването с целия организъм на човечеството. Хората са цветята на Бог; човек трябва да знае как да събира мед от тези цветя като пчела, да се обогатява с индивидуалността на другите и да се отваря към другите.
Понякога общуването може да бъде трудно за нас, но ние сме призвани към общ живот и следователно общуването с хората е християнско задължение. В крайна сметка всяка среща може да ни даде много. Ако сте внимателни към хората около нас, тогава със сигурност ще намерите ценности - светлина и доброта. Всеки човек има красота и само нашата греховност не ни позволява да я видим. Срещаме хора и в повечето случаи ги разбираме погрешно, разглеждайки ги чисто външно. Ние казваме: „Този е сладък, но този не е.“
Често, виждайки някои недостатъци в човек, ние го избягваме,приемайки повърхностното в него за негова същност, ние го осъждаме, без да се опитваме да преодолеем това, което ни разделя. Обичаме да общуваме с хора, които са ни приятни, когато има естествено разположение един към друг. Срещайки и най-малкото препятствие в общуването, ние използваме волята, за да го преодолеем. Трудно е да говориш с човек, към когото имаш предразсъдъци, но точно тази трудност трябва да преодолеем.
Господ иска да ни събере, но лукавият се опитва да ни раздели един от друг. Чрез преодоляването на разделението ние признаваме един в друг единственото нещо, което имаме от Бога, което съставлява нашата сила, което ни дава благополучие. Грехът раздели цялата човешка раса. С победата на греха в себе си, хората се приближават един към друг, като се връщат към първоначалното си състояние на общността на човешката природа - единен организъм. Грехът ограбва човека. Без да преодолеем това, което ни разделя, виждаме не истинския живот на всеки човек, а неговата маска, която погрешно приемаме за реалност. Нашата раздяла, нашата същност изкривява живота ни.
Обикновено мислим, че срещите ни с хората са случайни. Разбира се, че не е! Господ ни поставя един до друг в семейството, в обществото, така че да се обогатяваме един от друг, така че, докосвайки се един до друг, хората запалват искри светлина чрез триене. Господ казва: „Ето вашата задача. Слагам те с този или онзи човек. Имаш талант в сърцето си, който съм ти дал, разкрий го.” Господ, изпращайки всяка душа в живота, я дарява с някакъв талант и й дава арена за действие, за разцвет на нейния духовен живот. Тъй като всеки човек е духовно уникален, ако неговото духовно богатство не бъде разкрито, това ще бъде духовна смърт, изчезване на Божията светлина в даден момент от съществуването. Следователно всекитрябва да се грижи за своя духовен свят, за да позволи Божията светлина да свети в него, а не да изчезне. Защо не желаем и бавно използваме силите, които са в нас? Чрез борбата срещу греха в себе си, ние освобождаваме принципите на доброто в себе си, намалявайки злото в себе си, като по този начин намаляваме злото на земята. Най-малкото усилие от наша страна разхлабва инерцията ни, събужда дремещото добро в нас и го разкрива.
На всеки са дадени собствените му таланти. Господ ще попита всеки един: „Защо не направи това, което трябваше да направиш?“ Задачата на всеки в живота си е да разкрие и умножи таланта, даден му от Бога. Обикновено казват: „Нямам таланти“, имайки предвид талантите на учени, артисти, общественици… Но много по-важни са талантите на сърцето, с които Господ е надарил всеки човек, като дружелюбие, чувствителност, състрадание. Разкриването на тези таланти, като естествени свойства на нашата душа, е в нашите ръце.
Тези наши таланти, разбира се, се разкриват само чрез живо общуване с хората. Ние сме свързани с различни нишки помежду си и трябва да създадем общност и единство в живота си чрез тези нишки. Боли да знам, че много хора се оплакват от самота. Изолацията от другите наистина потиска човек, а единството, напротив, дава смелост, тъй като човек чувства, че не е изгубен в света. Единството между хората е нишка, хвърлена от земята към небето, към Бога, към Обединителния център. Единството, преминавайки от сърцето на един към сърцето на друг, има само по себе си посока към един център – към Бога, защото единството между хората е живот, а раздялата е смърт.
Единството между хората е благословия, която ни носи радостта от живота. Това е законът на живота, отклонявайки се от който хората неизбежно страдат. Всички ние сме създадени по Божия образ. Това означава, че Божият образ екоето ни свързва. Приближавайки се, човек постепенно може да постигне единомислие, единодушие, едноволие… онова единство, за което Христос каза: „Както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, така и те да бъдат едно в Нас“ (Йоан 17:21). А ние в нашия сив живот дори не считаме за задължение да търсим това, което имаме от Бога, което всъщност би могло да ни сближи. Раздялата приемаме за истинско битие и не полагаме усилия да я преодолеем. Състоянието на отделеност ни лишава от радостта в ежедневието и не ни позволява да открием нашите ценности.
Постоянно чувате: „Няма добри хора“. Защо няма добри хора? Сред нас има хора и с образование, и с интелигентност, и с духовно съкровище, а само зад външната, сива обвивка не виждаме това, с което заравяме както своите, така и чуждите таланти. Ние сме мързеливи и хитри роби. Ние казваме, че не можем да умножим талантите си, въпреки че е казано: „Почукайте и ще ви се отвори“.
Във всяко сърце има съкровище. Често се търсят съкровища, но не духовни съкровища, а е необходимо да се търси духовно съкровище. Те могат да попитат: "Защо?" - Ще отговорим: "За да забогатеят." Ние виждаме само външното в хората и вземаме външното от тях и не забелязваме и не търсим съкровището, което се крие във всеки. Трябва да търсим таланта на сърцето; това съкровище е източник на добро. Но как да стане това? Това изисква усилия и упорит труд. Без труд, казват те, не можете да извадите риба от езерото. Ако дори големите таланти, след като са получили дар от Бога, трябва да работят, за да има подходящ плод, то това важи още повече за обикновените хора.
Приближавайки се до човек, нека надникнем в сърцето му, което е центърът на човека. Христос каза, че всичко идва от човешкото сърце: „Добрият човек изнася доброто от доброто съкровище на сърцето си, а злият човек изнася зло от злото съкровище на сърцето си” (Лука 6:45). Добротата на сърцето е дар от Бога, тя може да се умножи десетократно; Надобротата на сърцето е по-лесна за изграждане на добродетел. Свети Йоан Златоуст казва: „Чудесата не се състоят в това, че вършим велики дела, а чудото е, когато злото се превърне в добро“, защото тогава правилата на природата са победени, старият човек е отхвърлен и чрез борба с греха се създава ново създание. Борейки се с греха, човек се подобрява, т.е. става това, което го обединява с Бога. Човек, побеждавайки греха в себе си, по този начин разкрива най-добрите страни на душата си, което в същото време разкрива съкровище в друг човек, за чието съществуване той самият дори не е подозирал. В греха човек като че ли се страхува от друг човек, не ходи радостно по земята. Той си мисли как няма да срещне този или онзи човек. Побеждавайки греха, човек лесно се доближава до друг човек и го заразява с доброта. Ако погледнете вътре във всеки човек, можете да видите истинската му същност. Не е лесно, но трябва да се наложиш.
Когато сме в добри отношения с хората, ние сме осветени от искрици светлина, отнасяме нещо невидимо със себе си и така живеем. Господ ни изпраща в света, за да разкрием Неговото богатство. Ако съберем зърна от разкритото ни добро и светлина, то това вече ще е много. Ако събираме зрънца светлина, то в тази атмосфера ние самите ще се наситим със светлина и тогава нашето вкаменено сърце ще пламне. Този процес на търсене на светлина е момент на духовно просветление: тогава красотата на търсеното изпълва душата ни с красота.
Търсейки съкровище в душите си, ние неизбежно ще изтръгнем плевелите от сърцата си и това очистване е истинска благословия, която ще ни даде радостта от живота. Тази благословия е стъпка към обиталището на виждането на Бог, моментът на нашето духовно израстване е блаженство. Казано е: „Чистите по сърце ще видят Бога“ (Матей 5:8). В такива индивидуални моменти човек си приготвя кътчежилища на светлината.
Божествената светлина, която откриваме в себе си, ни прави зрящи и когато зрението ни е отворено, ние няма да вложим цялата сила на душата си в незначителни неща. С божествена светлина, като с фенер, човек осветява пътя си и след това вижда същата светлина в другите хора. Тази светлина е във всеки човек, но е покрита с тъмнина, така че ние не я усещаме и не виждаме в другите до времето. Усещайки тази светлина, ние сякаш се събуждаме и всичко около нас се променя, вражеският натиск губи силата си. С Божията светлина, чрез това вътрешно обръщане към Бога, ние събираме разпръснатите светлинни точки в един фокус и с това не само огряваме себе си, но призоваваме светлината да действа и в другите хора.
Когато възникнат трудности в общуването с хората, когато лукавият създаде буря в сърцата ни и там настъпи тъмнина, трябва да се обърнем към Бога за помощ, мислено призовавайки името Му. Това е духовен момент. Човек, обладан от страст, намирайки се в тъмнина, може да направи и каже много глупости. Трябва бързо да се обърнем към Господа, Той ще донесе светлина в тъмнината. Чрез този творчески акт на обръщане към Бога човек призовава светлината, а светлината от Бога отива в сърцето му, т.е. Сам Господ слиза в сърцето, осветява го и започва да царува в него.
Тогава Бог обитава в сърцето, тогава тъмнината е преодоляна и това преодоляване ни води в друга сфера на съществуване – нов радостен живот. Мирът и радостта се настаняват в сърцето и тогава започваме да усещаме единството, за което душата ни толкова копнее. Докато работим за Господа, ние сякаш се преобразяваме, навлизаме в царството на битието на светлината и Самият Господ се утвърждава в нас: „Защото, където са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях“ (Мат. 18:20).