Самоубийството на Катерина - безсилно поражение или морална победа над тъмното кралство
Училищно съчинение
Много силни характери са създали майсторите на българската литература, много топли сърца са възпяти. Но винаги или почти винаги съдбата на такива герои е повече от тъжна – те са наистина трагични! Трагедията на твърдостта на духа, вярата в мечтата, отдадеността на своите идеали и стремежи, трагедията на доброто и красотата. Една от тези трагедии беше съдбата на Катерина, героинята на драмата на А. Н. Островски "Гръмотевична буря".
В устните на Кулигин, местен самоук механик, звучи песента „Сред плоската долина“, която се превърна в поетичното зърно на цялото произведение: колкото по-богат е духовно, толкова по-висок е моралът човек, толкова по-малко външни опори има, толкова по-драматично е неговото съществуване. „Къде мога да си почина сърцето, когато се надигне бурята?“ – пита отчаяно героинята. "Къде да отида, горкият? Кого да хвана?"
Известният критик Н. А. Добролюбов пише, че в „Гръмотевична буря“ е „изразен българският силен характер“, който „ни учудва с противопоставянето си на всякакви самодурски начала“. „Не с инстинкт за бунт и разрушение, но не и с практическа сръчност да уредят собствените си дела за високи цели, не с безсмислен, пращящ патос, но не и с дипломатичен, педантичен пресметливост, той е пред нас. Не, той е концентриран, той е неотклонно верен на интелигентността на естествената истина, изпълнил вярата в нови идеали и безкористно, в смисъл, че е по-добър от тиа, по-скоро отколкото живот с тези принципи, които са отвратителни за него."
Катерина Островски живее в епоха, когато всички морални ценности и принципи постепенно отмират, когато хармонията между стремежите на индивида и правилата на неговата среда е невъзможна, когато всички отношения се основават само на потисничество,насилие и жестокост.
Чувствителната душа на героинята е чужда и отвратителна за този свят. И което е най-ужасното, почти всеки, който принадлежи на този свят по рождение и възпитание, не вижда тези промени. „Защо, и при нас е същото“, възкликва Варвара, след като изслуша историята на Катерина за живота преди брака. Но за самата героиня тази разлика е очевидна: в къщата на свекърва за нея всичко е "като от робство!" Но преди беше различно.
Катерина живееше в къщата на родителите си, "като птица в дивата природа": денят й започваше и завършваше с молитва, а останалото време прекарваше в разходки в градината. Нейната младост е покрита с мистериозни, ярки сънища: ангели, храмове със златни куполи, градини на Едем. И това е най-доброто доказателство за оригиналността на нейната природа.
В семейство Кабанови героинята не само е принудена да живее в чужда за нея среда, но и самата тя започва да се променя под влиянието на правилата на този свят. Не, Катерина не се съмнява в моралната стойност на моралните си идеи. Само тя ясно започва да разбира, че никой в света около нея не се интересува от истинската същност на тези ценности.
Едно момиче влиза в странно семейство с желание да обича и почита свекърва си и съпруга си. Но тя очаква същата любов и подкрепа от съпруга си. Единствено Тихон не оправда очакванията й. Той изобщо не съответства на моралния идеал на героинята, нейните идеи за това какъв трябва да бъде съпругът.
В действията и поведението си Катерина е свикнала да изхожда не от външни изисквания и обстоятелства, а от вътрешните си качества - искреност, стремеж към добро, красота, справедливост, свобода на чувствата.
Веднъж попаднала в плен, изправена пред свят на тирания, лицемерие, липса на любов и взаимно уважение, тя изпитва повишена нужда да живее свободно. И той вижда възможността да задоволи такава нужда в любовта. Постепенно Катерина стига до това, което започвасама да наруши онези неписани закони, които са се формирали и укрепвали в душата й през годините. Това е основната трагедия на героинята.
Когато „падението” свърши, Катерина сякаш се издига над себе си, усеща невиждана сила в себе си, усеща воля и това й дава необикновена смелост: „Не се страхувах от грях за теб, ако се страхувам от човешки съд!” - казва тя на Борис. Тъжно е, че любовникът на Катерина се оказа човек със слаба воля, зависим от чичо си, съзнателно толериращ тиранията му.
Любовта даде на Катерина чувство за свобода, което толкова й липсваше. Но от това чувство, от този прилив на смелост и сила започва основната трагедия на Катерина. Съзнанието за съвършен грях я обхваща изцяло и става напълно непоносимо, когато едно кратко щастие в дивата природа свършва. И това съзнание е още по-болезнено, защото самата героиня изключва прошката и милостта за себе си - това изключва нейната вяра, нейната дълбока религиозност. Тя не вижда друг път освен смъртта. Смъртта на Катерина е неизбежна и нищо не може да я спре и попречи. Макар и само защото нито самосъзнанието на самата героиня, нито социалният ред, в който тя съществува, позволяват събуденото в нея чувство да бъде въплътено в ежедневието.
Решението да се самоубие идва при Катерина заедно с вътрешното самооправдание. Страхът изчезва в сърцето й, тя се чувства готова да застане пред морален съд. В края на краищата хората казват: „Смъртта от грехове е ужасна“. Така че, ако Катерина не се страхува, тогава греховете й са изкупени. Тя умира в момента, когато смъртта става единственият достоен изход за нея, единственото спасение на онова най-висше, съхранено в нея. Тази смърт ни напомня за молитвата на младата героиня в храма, връщайки ниначалото на трагедията. И това особено ни затвърждава в мисълта, че смъртта на Катерина всъщност е морална победа, триумф на истинската българска душа над силите на „тъмното царство” на Дивите и Кабанови.