шанс за живот
Шанс за живот 4
Награда фанфик „Шанс за живот“
Ретроспекция 1914 г., ужасна болест покоси половината страна. Тя стигна до мен, тогава бях само на 24, младо, красиво, обещаващо момиче в науката. Имах любящо семейство и млад мъж, сватбата трябваше да е тази есен. Но изглежда няма да доживея този прекрасен момент. Тази нощ бях с треска и бях по-зле от обикновено, сестрата беше отишла за лекарства за половин час и не се върна, а аз ставах все по-зле и по-зле... - Няма да доживеете до сутринта, нещастни същества, - тих, натякващ глас излезе от тъмнината и от нищото се появи висок мъж с дълго черно наметало. Очите му не изразяваха нищо, бяха сиви и абсолютно безжизнени. - Кой си ти? Сега ще дойде медицинската сестра и всичко ще бъде наред с мен, опитвайки се по някакъв начин да отхвърля думите на този странен човек и поне по някакъв начин да успокоя усещането за неизбежна смърт. - Предлагам ти живот. Живот в замяна на смърт, какво ще кажете? Сивите очи срещнаха зелените ми. - Сделка с дявола? – попитах с треперещ глас с лека истерия. В крайна сметка не вярвам в свръхестественото и разбирам, че хората не могат да решат живота или смъртта, но все пак. Аз съм просто атеист, който вярва в теорията на Дарвин и е обсебен от науката. - Просто ти предлагам живот, Вечен. Или няма да доживееш сутринта. И кой съм аз, дяволът или просто жител на вечността, не трябва да мислите за това. Аз съм просто някой, който иска да ти помогне. Бях твърде млад, имах твърде много причини да живея. Обичах бъдещия си съпруг, не исках семейството ми да ме оплаква. Или да умра сутринта, или да живея вечно? Завинаги. Какво му е лошото? Можете да правите всичко в живота. - Съгласен съм, направи гоза да не умра! Не искам да умра, - сълза на отчаяние се търкулна от бузата ми, - искам да живея.
Дали беше само сън или не на следващата сутрин, не знаех. Но лекарят само сви рамене и произнесе присъда: абсолютно здрав. Щастието ми нямаше граници. Семейството беше щастливо, аз продължих да живея, за да уча, да обичам. Сватбата ми беше през есента. Година след година мина незабелязано, разбрах това, когато нещо се обърка. Не остарях. Съпругът ми побеля, а аз останах толкова млада, когато бях на 24. Когато беше на 57, аз бях също толкова красива. Пътувахме от гости късно през нощта, опитах се да го убедя да остане като гост, но съпругът ми е толкова упорит. И тогава дъждът изми пътя и нещо бързо блесна на пътя и съпругът ми бързо зави от пътя, за да не се натъкне на странно създание. Колата влезе в неравност, по-точно в скала. На сутринта ме намериха и оцеляха по чудо. По чудо? Диагнозата си я знаех отдавна и името й е вечност. Преди не разбирах това, но ето го, повратната точка, всичко си дойде на мястото. ще живея вечно Стоейки в един сив ден близо до гроба му, бях неутешим. Какво казаха роднини и приятели. Не ги чух. Погледнах смъртно-бледото му лице и разбрах, че не може да бъде върнат. Скръбта ми беше толкова дълбока, че не може да се опише с думи. И сега отново виждам този странен човек в дъждобран, очите му от толкова години не са се променили в тях същата празнота, както когато се срещнахме за първи път. - И тогава той умря - започна той, - и ти можеше да умреш тогава, а дори и преди това, там, в болницата. Дойдох да те питам. искаш ли да умреш Погледнах го и разбрах, че е дошъл за мен. Той ми даде живот и когато имам нужда от изход, лесно ми го дава. Да умреш, да не изпитваш болка, да се разтвориш в мрака. СЗОтози човек? Кой е този спасител? Но не мога да се откажа сега. Има твърде много неща, които искам да знам, да видя. Има хора, за които да живеем. - Не, - отговорът ми беше много тих, - искам да живея. Той изчезна в дъжда, сякаш никога не го е имало. И аз, седнала на гроба на съпруга си, продължих да оплаквам него, себе си и бъдещето без него.
Минаха години и загинаха в името на онези, които искаха да живеят. Горко, беше навсякъде. От град на град. От държава в държава. Хората умираха от болести, войни, старост. И вървях по пътя на вечността... Край на Ретроспекция.
Дойдох в парка до любимата ни пейка с него. Вечер беше. Моят любим седеше на една пейка и тихо свиреше на саксофон. Поех си дълбоко въздух и се приближих до него. - Здравей, нова песен? - Усмихнах му се - Здравей, да, днес писах, - Той ми се усмихна в отговор, - Изглеждаш прекрасно. - Благодаря ви. Какво ще правим днес? - Не знам, но какво бихте искали? - Бих искал да говоря с теб - напрегнах се, днес или никога. Той е единственият, усещам го. - И за какво? - Виждате ли - започнах отдалеч, - аз съм роден през 1890 г. В очите му първо се изписа неразбиране, а после: - Е, имаш шеги, Марине - засмя се той. - Не се шегувам - казах сериозно, гледайки го уверено в очите. - Тогава трябва да си на 125 години, скъпа моя. А ти си само... - Само на 24, - прекъснах го, - да, вярно е, но разберете. Живея много дълго време и съм уморен. Не мога да се нараня, куршумите не ме вземат, дори не мога да хвана обикновена настинка! – цялото ми самообладание излетя в тръбата, сълзи се търкулнаха от очите ми. - Какво си, Марин - започна да ме успокоява той, - не плачи. Вярвам ти. - Наистина ли? - Да, разкажи ми всичко отначало. И аз казах. Казах по пътя към дома си, по време на чайи цяла нощ говорихме как съм живяла преди него. Той не се засмя, не ме помисли за луд. Той се интересуваше от това. Разпитваше ме за семейството ми, за предишния ми живот, за най-малките подробности. И бремето, което дълги години тегнеше на раменете ми, лека-полека ставаше по-леко и на разсъмване нямаше и следа от него. - Историята ви е невероятна, но по причини, които не разбирам, ви вярвам. - Вярваш ли? – попитах невярващо. - Вярвам - той се усмихна и се засмя, докато разроши косата ми - Знаеш ли, обичам те - внезапно прекъсна смеха му, каза тя, - никога не съм обичала толкова много. Хората се кълнат във вечна любов, без да разбират думата вечност. Хората умират за една година и любовта и тяхната вечност с тях, - вдигам поглед към него и виждам поглед, пълен с разбиране, грижа и любов, - съгласен ли си да споделиш моята вечност с мен? - Вечността? Готов съм да те обичам много по-дълго.