Шопенхауер А
1 Шопенхауер А. Свободна воля и морал. М., 1992. С. 120-121.
Отричането на свободата не е доведено от Шопенхауер до онзи логичен край, където да разкрие абсурда си. Културата, смята той, все още е в състояние радикално да повлияе на човешкото поведение, но само в един единствен случай: ако тя, разчитайки на своята етика, показва на субекта неистинността на емпиричното битие и учи квиетизъм, т.е. способността да се освободи волята от принудителната сила на мотивите, от властта на суетните егоистични желания. Допускайки такова изключение, Шопенхауер признава неограничената сила на морала, съизмерима със същността на битието, но същевременно внася в своята теоретична система крещящо логическо противоречие. Векторът на морала тук директно се противопоставя на вектора на битието. Но как се осъществява преходът, по-точно шеметният скок от метафизичния принцип на волята за живот към етическия принцип на отричането на волята за живот, остава напълно непонятно.
В „Върху основата на морала“ Шопенхауер идентифицира три разновидности с емпиричен характер: егоистичен, злонамерен и състрадателен. Всеки от тях се основава на определена движеща сила на човешкото поведение. Егоизмът е присъщо свойство на човешката природа в смисъл, че за всеки собствените удоволствия и болки са по-важни от всичко останало; но при някои хора достига крайни степени, чак до готовност да убие човек, за да намаже ботушите му с мазнината му. Егоистите, според Шопенхауер, съставляват огромното мнозинство от човечеството, те са най-близо до животинската природа. Този характер обаче не е най-лошият от негова гледна точка. Надминава го злобата, за коятостраданието и скръбта на другите служат като цел сами по себе си, а тяхното причиняване като удоволствие. Шопенхауер е доста оригинален в определянето на третия личен тип – състрадателния. Според него най-чистият и най-специфичен морален импулс, така да се каже, "първоначалният феномен на морала" не е уважението към закона, както смята Кант, не съвестта и т.н., а чувството на състрадание: състрадание. Само чрез състрадание, чрез участие в страданието на друг човек, чуждите интереси могат да станат пряка причина за нашите собствени действия.
Поставянето на състрадателното чувство като основа на морала е добре свързано с метафизиката на Шопенхауер. Тъй като зад „булото на Мая“ светът не е нищо друго освен една единствена воля, истинската същност на човек може да се крие не в неговото индивидуално съществуване, а в сливането с целия свят и преди всичко с други хора, живи същества. Съчувствайки на болката на друг човек (или животно), човек открива съществената си връзка с всички живи същества. Не кантианският принцип на човешкото достойнство, а идеята за състраданието реализира единството на хората, което е истинската цел на морала. Шопенхауер поставя в основата на морала не положителен, а отрицателен опит от единството на човека с други хора, живи същества на природата. За него щастието не е положително удоволствие, а минимум или липса на страдание. Той дори твърди, че справедливостта е само липсата на несправедливост, т.е. чист негативизъм. Удоволствието според Шопенхауер няма положително съдържание, то е чисто отрицателно. Това се разкрива и от факта, че съпреживяването на радостта на ближния обикновено е по-трудно за човека, отколкото съпреживяването на неговите неуспехи. Съвместната радост по някакъв начин се свързва с горчивина, докато състраданиетооставя нещо светло в душата.
Шопенхауер тълкува човешкия живот като непрекъсната борба между състраданието, от една страна, и силите на егоизма и злобата, от друга: последните надделяват, въпреки че се коренят в неавтентичното битие. Зло-егоистичните сили в човека са толкова големи, че цялата култура всъщност изпълнява функцията да ги обуздава и прикрива. Етикетните правила за учтивост не са нищо повече от опит да се скрие отвратителният животински вид на човек под фина маска. Държавата и правото заедно образуват дуло, което позволява да се въздържат най-разрушителните прояви на човешката природа. И ако си представим, че силата на държавата е загубила силата си, тогава всеки разбиращ ще изтръпне пред зрелището, което тогава може да се появи пред него. Пренебрегвайки положителните функции на културата, Шопенхауер обявява задълженията на човека към себе си за празен звук. Моралът за него съществува само по отношение на друг човек (или животно) и се изразява във феномените на състрадание, справедливост и човеколюбие. Отношението към себе си е чист егоизъм.
Каква водеща морална нишка ни дава волята за живот? Светът на положителните човешки стремежи и действия, погледнат през призмата на волята за живот, според Шопенхауер изглежда напълно безсмислен. По принцип човешките желания не могат да бъдат наситени; удоволствията само увеличават страданието. Оптимистичната ориентация, стимулираща активно, активно отношение към живота, отделя човек от целта, към която се стреми. Следователно, според Шопенхауер, единственият
Възприемайки света като непрекъснато и безкрайно страдание, морално отговорният човек според Шопенхауер не може да утвърди този живот чрез постоянната дейност на своята воля. "Щесе отвръща от живота "[1]. Това е пътят на доброволния отказ, елиминирането на желанията, пътят на аскетизма. Философът, с характерната си прямота, използва понятието аскетизъм в буквалния смисъл на думата - преди всичко като пълно целомъдрие и доброволна бедност. Моралната воля, която е влязла в непримирима битка с живота, не достига до самоубийство, за самоубийство, Шопен хауер, е един вид утвърждаване на живота, но среща смъртта с голяма радост като желано изкупление. Моралната воля е лишена от положително съдържание, нейната задача е да умъртви волята за живот. В идеалната точка тя преминава в празнота, в нищото: „Няма воля - няма идея, няма свят. Разбира се, само нищо не остава пред нас“ [2].
1 Шопенхауер А. Светът като воля и представяне // Шопенхауер А. Пълен. кол. оп. М., 1990. Т. 1. С. 394.
2 Пак там. стр. 397, 426.
Шопенхауер утвърждава примата на волята над разума, на ирационалното над рационалното. Разумът, каквито и нива на съвършенство да достигне, според него дава само външно познание за света; той не може да го разбере отвътре. Това може да стане само чрез волята, чрез която индивидът се свързва с космическия фундаментален принцип на света. Не волята се подчинява на ума, а напротив, умът се подчинява на волята. Добродетелта и рационалността, според Шопенхауер, са разнородни понятия. Той стои на гледната точка на пряката, елементарна нравственост, като смята, че в гласа на сърцето има повече истина, отколкото във философските силогизми. В неговото учение знанието заема подчинено положение, индивидът се смята за включен в жизнения процес в непосредствеността на своите ирационални, безкрайни и безсмислени желания, а етиката, в противоречие с метафизиката и в противовес на очевидните доказателства на разума, се основава на чувството на състрадание. Шопенхауер даде философски фундаменталензначение за неподреденото, неорганизирано, пряко-волево начало в човека. Мястото на спазващия закона гражданин в работата му беше заето от жив, страдащ индивид.