скок от скала
Екология на живота: Любовта е усмивка на лицето на идиот, тя е загуба на памет, помътняване на разума. Това е пословичният скок или скална стъпка, ако щете.
Любовта не е случайна. Любовта е съзнателна, любовта е усилие, само твое решение, макар че рядко имаш време да го осъзнаеш преди момента, когато е твърде късно. Има момент, винаги има момент, нали?
Винаги има момент, в който се отдаваш на това чувство без остатък, решаваш, решаваш, че това е тя, затваряш очи за нещата, които трябва да се видят, пренебрегваш всички „но“. Любовта е усмивката на идиот на лицето, тя е загуба на памет, помътняване на разума. Това е пословичният скок или скална стъпка, ако щете.
Застанал над бездната, взирайки се в мъглата, в такива познати, но някак неразбираеми очертания отдолу, знаеш точно какво те очаква. Тогава, след известно време, рядко е възможно да си спомним тази последна стъпка, след която се оказва, че е твърде късно. Височината ви завива свят, притъмнява ви в очите, но вие сами правите тази стъпка, никой не ви натиска.
Винаги катастрофираш. Разликата е само в продължителността на падането. Е, и в рехабилитационния период след това, когато се съберете на части и по някаква причина отново се окажете на камък.
И не, колкото и уникална да изглежда, тя не е единствената. Или не последно, за да бъда напълно циничен. Ние избираме в какво да вярваме.
Всеки път се изненадвам, че очевидната вторичност на емоциите и преживяванията не ме спира, не ме спасява от ново падение. С какъв сляп екстаз и мъка се отдавам изцяло на новото самоповторение. Все пак не съм забравил, помня как беше тогава, със същия, а и с онзи, преди това. Е, помня добре (и всичко е написано подробно), как буквално се задушавах от емоции по същия начин, страхувах се да не загубяили никога да не го получиш, като да се разпадаш от безсилие, когато изглеждаше, че всичко е загубено, че никога повече няма да бъде така. Няма да е истинско.
Но когато се озова лице в лице с поредното бъдещо разочарование, с известна сляпа упоритост си повтарям отново и отново, че този път всичко е различно.
Като наркотици или алкохол, след които на сутринта неизменно те чака чудовищен махмурлук и изгубен празен ден, но отново и отново преобръщаш първата купчина в себе си, подушваш първата следа и вече не можеш да спреш. И никакви спомени за главоболие и прегръдките на бял приятел не могат да засенчат второстепенното, но в същото време парадоксално ново усещане, когато абсолютно всичко отстъпва на заден план. Просто ставаш толкова шибано.
Може би целият смисъл е просто да вярваме във всеки път като първия, като единствения. Защото любовта не търпи условия, цитати и предпазливост, тя може да бъде само истинска. Скачането с въже зад гърба няма да е същото. Само необратимостта на крачката в бездната прави полета истински чист.
Сега гледам тези редове и не си вярвам. Всичко това е самоизмама, лукавство. Опит да се успокоиш, да се примириш с обстоятелствата, с реалността. Всички тези приказки за много риба в морето, за следващия автобус, всичко това са глупости. Всеки път е уникален и никога няма да се повтори. Днешната комбинация от събития, думи, действия, усмивки, послания, планове, случайности, вечери, този луд коктейл от емоции и преживявания, никога не може да се получи нещо подобно. Всяко ново име в живота ви ви променя безвъзвратно, следващия път на скалата ще има съвсем различен човек, а не вие. Всичко това обаче е вярно само за онези редки случаи, когато усещането е истинско.
Ипроблемът е, че знам, че е истинско, живо. И дори когато всички наоколо са посъветвани да забравя, да вкарам, да си тръгна, когато вече е ясно, че ме чакат само остри камъни, когато вече виждаш, че ще се счупиш, не предстоящата болка ме плаши. Не искам да се променям отново, не искам да ставам различен, защото не знам кой ще бъда следващия път, защото днес станах най-добрата версия на себе си, човекът, който винаги съм искал да бъда.
Дори когато всички повтарят, че както преди, рано или късно ще забравя и всичко ще бъде наред, а аз самият пак ще се смея и ще се шегувам с тези мои преживявания, разбирам само едно. Да, всичко минава. Но тук и сега е истинско, знам със сигурност. Колкото повече остаряваш, толкова по-ясно разбираш кое е истинско и кое не. И ме карат да се откажа, убиват ме и ме изкормват в тоалетната. Можете да отрежете ръката си и пънчето определено ще заздравее и ще можете да живеете без ръка, може би дори за някои моменти да забравите, че някога е било, нали? Но ти няма да си същият. Всеки път оставаш все по-малко от теб.
Понякога завиждам на тези от вас, които никога не са били влюбени. Вероятно има чар в това да бъдеш цял живот един и същи човек, да не даваш половината от себе си на друг, да оставаш цял. Но не съм готов да си разменям местата с теб. Малко неща се сравняват с магията на свободното падане след скок на сляпо. Всеки от вас някога се е страхувал, отдръпвал се е, обръщал се е назад в момента, в който е трябвало да се вземе решение, защото се изисква забележителна смелост дори да вдигнеш крак над бездната. Но съм сигурен, че имаше момент. Винаги има момент.