Сляпа страст - Вестник Комерсант № 74 (3405) от
„Бялата графиня” на почти 80-годишния Джеймс Айвъри е един от филмите, които могат да илюстрират какво означава „достойна старост” за един режисьор. АНДРЕЙ И-ПЛАХОВ се заинтересува от този почтен феномен.
Сюжетът предизвиква известен шок: в Шанхай през 30-те години на миналия век американски дипломат, който е загубил зрението си, се влюбва в бежанка от България, която, без да губи аристократичните си маниери, е принудена да живее, ако не в проституция, то в нещо близко - да играе ролята на платен партньор в танците. Самият дипломат, г-н Джаксън, мечтае да отвори елегантен нощен клуб (без вулгарност!) - убежище от кошмарите на предстояща война, чийто символ е японски агент на влияние, макар и приятел на Джаксън.
Освен Райф Файнс (отново в ролята на изстрадал дипломат, напоследък артистът се специализира в тях), българската публика очакват още няколко изпитания, например пеещият псевдоВертински. Или семеен портрет в просешки емигрантски интериор: рядък случай да видите Ванеса Редгрейв в един и същи кино екип със сестра Лин Редгрейв и дъщеря Наташа Ричардсън. Тя е тази, която играе бялата графиня София Белинская, останалите - нейните леко побеснели български роднини, понякога осъждат младата жена за не съвсем уважавана професия и забравят, че тя храни цялото семейство.
София понася унизителни намеци и упреци с ангелско търпение, а когато американец изрази своята солидарност с нея, тя отговаря с достойнство: „Ще устоим“. Изглежда, че тази устойчивост идва от майка ми. Семейство Редгрейв е най-известният потомствен артистичен клан във Великобритания, но семейството си има черна овца и толкова красива изродичка е Ванеса Редгрейв, която внася дисидентски привкус на всеки от тяхдействие, дори и най-безвредните. Както и да се отнася актрисата към България, в това отношение няма място за безразличие, независимо дали играе Айседора Дънкан - приятелката на Есенин, или - в реалния живот - приятелката на Закаев, или принцеса Вера Белински в "Бялата графиня". Същото важи и за Райф Файнс, представител на друг британски артистичен клан, също русофилски: да си спомним например "Евгений Онегин", където актьорът играе главната роля, а сестра му Марта Файнс е режисьор.
Как Джеймс Айвъри влезе в тази история? Първият филм на режисьора, който гледах, беше "Морис", хомосексуална драма за любовта на двама млади аристократи, възпитаници на Кеймбридж - нещо като "Планината Броукбек", преобърната в епохата на Едуард. Именно този филм беше избран за специална прожекция във Вашингтон, където през 1987 г. бяха почетени Айвъри и неговият продуцентски партньор Исмаил Мърчант, с когото са свързани почти половин век и наскоро почина („Бялата графиня” – последният им съвместен проект). Съюзът беше толкова успешен във всички отношения, че циниците призоваха Оскарите, предпочитани от филмите на Merchant-Ivory, да бъдат преименувани на Морис. Преди това Айвъри е заснел няколко филма в Индия и е известен като специалист по филмови адаптации на прозата на Хенри Джеймс ("Бостънците") и Е. М. Форстър ("Стая с изглед", същият "Морис"). През последните две десетилетия славата на режисьора отново се издигна до най-високата си точка (филмите "Хауърдс Енд" и "Последният ден"), а след това се търкаля надолу по наклонена равнина, която "Бялата графиня" не успя да изправи.
И все пак, имайки пред очите си непрекъснати примери за "творчески Алцхаймер" и понякога виждайки как това заболяване внезапно и непоправимо засяга артисти на напълно обусловена възраст, няма как да не се радваме за Джеймс Айвъри. Запазен е и не е остарял много. Може би защоточе той никога не е бил млад и дори да се заема с радикални теми, той ги решава с някаква удивителна изтънченост. Ако прибягваше до процедури против стареене, това беше вливането на чужда кръв. Самият той американец от съвсем обикновено калифорнийско семейство, той се превърна в олицетворение на аристократичен британски стил, не без помощта на индийския продуцент Мърчант, сценаристката Рут Правър Хайвала от немско-полски произход и японския писател Казуо Ишигура, който също разработи дизайна на Бялата графиня. Плюс българска емигрантска пътека и китайски фон, прецизно изработен от Кристофър Дойл, изтъкнатият австралийски оператор, който стои зад шедьоврите на Вонг Кар-Вай.
Вярно е, че филмът на Айвъри мирише на първична сантименталност, че диалозите му са неприлично литературни и че реалността е изобразена с помощта на евфемизми: така проститутката става танцьорка. Спомнете си, че не толкова отдавна беше обичайно да се противопоставя грохналият академизъм на динозаври като Айвъри с нашествието на мултикултурни варвари, чудовищата на постмодернизма. Но именно този патентован академик свърши онази подготвителна работа, без която не е сигурно, че Анг Лий щеше да се появи с Brokeback Mountain, Уонг Кар-Вай с In the Mood for Love и изобщо съвременното модно кино.