Снежанка
Имало едно време един селянин Иван и той имал жена Мария. Иван да Мария живеели в любов и хармония, но нямали деца. Така те остаряха в самота. Те много оплакваха своето нещастие и само гледайки чуждите деца се утешаваха. И няма какво да се направи! Така че, очевидно, те са били предназначени.
Един ден, когато дойде зимата и младият сняг нападна до колене, децата се изсипаха на улицата да играят, а нашите старци седнаха до прозореца да ги гледат. Децата тичаха, лудуваха и започнаха да извайват жена от сняг. Иван и Мария гледаха мълчаливо, потънали в мисли. Изведнъж Иван се ухили и каза: - Да вървим, жено, и да се правим на жена!
На Мери, очевидно, той също намери забавен час.
„Е, казва тя, да вървим да бродим на стари години!“ Само за това, което извая жена: тя ще бъде едно с теб и мен. По-добре да си ослепим дете от снега, ако не е дал Господ живо! - Вярно си е вярно... - каза Иван, взе шапката си и отиде в градината при старицата.
Те наистина започнаха да извайват кукла от сняг: навиха тялото с ръце и крака, сложиха кръгла буца сняг отгоре и изгладиха главата от нея.
- Господ на помощ? - каза някой, докато минаваха. — Благодаря ви, благодаря ви! – отвърна Иван. — Какво правиш? — Да, това е, което виждате! казва Иван. - Снежна девойка ... - каза Мария, смеейки се.
Така те оформиха нос, направиха две трапчинки на челото си и щом Иван нарисуваше уста, от нея изведнъж лъха топъл дух. Иван бързо махна ръката си, само гледа - трапчинките на челото му вече са изпъкнали и от тях надничат сини очи, сега устните се усмихват като алени.
- Какво е това? Не е ли мания? - каза Иван и се прекръсти.
И куклата навежда глава към него, като жива, и върти ръце и„крака в снега, като бебе в пеленки.
О, Иване, Иване! — извика разтреперана от радост Мария. „Господ ни дава дете!“ - и се втурна да прегърне Снежната девойка и целият сняг падна от Снежната девойка, като черупка от тестис, а в ръцете на Мария вече имаше наистина живо момиче.
- О, скъпа моя снежна девойка! - казала възрастната жена, прегърнала желаното и неочаквано дете и хукнала с него към хижата.
Иван едва дойде на себе си от такова чудо, а Мария беше в безсъзнание от радост.
И сега Снежната девойка расте със скокове и граници и всеки ден всичко е по-добро. Иван и Мария й се радват. И те се забавляваха в къщата. Момите от селото са безнадеждни за тях: веселят и чистят бабината дъщеря като кукла, говорят й, пеят песни, играят с нея какви ли не игри и я учат на всичко как правят. И Снежната девойка е толкова умна: тя забелязва и възприема всичко.
И през зимата стана като момиче на около тринайсет: разбира всичко, говори за всичко и с такъв сладък глас, който ще чуете. А тя е толкова мила, послушна и приятелски настроена към всички. А самата тя е бяла като сняг; очи като на незабравки, светло руса плитка до кръста, няма никаква руменина, сякаш нямаше жива кръв в тялото... И без това беше толкова хубава и добра, че беше празник за очите. И как се играеше, толкова утешително и приятно, че душата се радва! И всички не спират да се възхищават на Снежната девойка. Старата Мария няма душа в себе си.
Ето, Иване! - каза тя на съпруга си. - Господ ни е дал радост на стари години! Тъгата ми свърши!
А Иван й каза: - Слава на Господа! Тук радостта не е вечна, а тъгата не е безкрайна...
Зимата мина. Пролетното слънце радостно играеше в небето и стопляше земята. Мравките се раззелениха по поляните и— пееше чучулигата. Червените моми вече се хванаха на хоро под селото и запяха: - Пролет е червена! На каквото дойде, на каквото дойде. — На двуногата, на малката брана!
И Снежната девойка се отегчи.
„Какво става с теб, дете мое? — каза й Мария повече от веднъж, галейки я. - Болен ли си? Всички сте толкова тъжни, напълно заспали от лицето си. Да не си бил измамен от недобър човек?
И Снежната девойка й отговаряше всеки път: - Нищо, бабо! Здрав съм…
Така последният сняг беше прогонен от пролетта с нейните червени дни. Градини и ливади разцъфнаха, славеят и всяка птица запяха и всичко стана по-живо и по-весело. И Снежната девойка, сърдечна, се отегчи още повече, срамува се от приятелките си и се крие от слънцето на сянка, като момина сълза под дърво. Тя обичаше само да се плиска около ледения извор под зелената върба.
Снежната девойка все още ще има сянка и хлад, или още по-добре - чест дъжд. В дъжда и сумрака тя стана по-весела. И веднъж сив облак се приближи и поръси с едра градушка. Снежната девойка беше толкова щастлива с него, както никой друг не би се зарадвал на непостоянни перли. Когато слънцето отново напече и градушката пое вода, Снежната девойка плака за него толкова много, сякаш самата тя искаше да пролее сълзи, както сестра плаче за брат си.
Сега дойде краят на пролетта; Дойде денят на Иванов. Момичетата от селото се събраха на разходка в горичката, отидоха за Снежанката и се залепиха за баба Мария: - Снежната девойка да тръгне с нас!
Мария се страхуваше да не я пусне вътре, а Снежната девойка също не искаше да отиде с тях; не можаха да отговорят. Освен това Мария си помисли: може би нейната снежна девойка ще се изясни! А тя я облече, целуна я и каза: - Хайде, детето ми, забавлявай се с приятелите си! А вие, момичета, грижете се за моята Снежанка ... В края на краищата, имам го, знаете ли, като барут в окото! —Добре добре! - извикаха те весело, вдигнаха Снежната девойка и отидоха на тълпа в горичката. Там те си правеха венци, плетяха китки цветя и пееха своите весели песни. Снежната девойка винаги беше с тях.
Когато слънцето залезе, момите наклали огън от трева и дребни храсти, запалили го и всички с венци се наредили една след друга; и Снежната девойка беше поставена зад всички.
"Вижте", казаха те, "как бягаме, а вие също бягате след нас, не изоставайте!"
И така всеки, изпял песен, препусна в галоп през огъня.
Изведнъж нещо зад тях изшумя и изстена жално: - Ай!
Те се огледаха уплашени: нямаше никой. Те се гледат един друг и не виждат Снежната девойка помежду си.
„А, добре, тя се скри, микс“, казаха те и избягаха да я търсят, но не можаха да я намерят по никакъв начин. Викаха, звъняха, тя не отговаряше. —Къде щеше да отиде? - казаха момичетата. - Явно е избягала вкъщи - казаха по-късно и отидоха в селото, но Снегурочка също не беше в селото.
Търсиха я на другия ден, търсиха я и на третия. Минали през цялата горичка, храст по храст, дърво по дърво. Снежната девойка все още я нямаше и следата изчезна. Дълго време Иван и Мария скърбяха и плакаха заради своята Снежанка. Дълго време бедната старица ходеше всеки ден в горичката да я търси и викаше като нещастна кукувица: - Ай, ай, Снежанка! О, да, гълъбче.
И повече от веднъж чуваше, че гласът на Снежната девойка отговори: „Да!“. Снежната девойка все още я няма! Къде отиде Снежната девойка? Нима свиреп звяр я хвърли в гъстата гора, а хищна птица не я ли отнесе в синьото море?
„Не, не беше свиреп звяр, който я втурна в гъстата гора, и не беше хищна птица, която я отнесе в синьото море; и когато Снежната девойка изтича след приятелките си и скочи в огъня, тя изведнъж се разтегна нагоре в лека пара, усукана в тънък облак,стопи се ... и полетя във висините на небето.