Странното щастие на Сивиръс Снейп

Навигационно меню

Персонализирани връзки

Информация за потребителя

Вие сте тук » Serpent Valley » Вземете » Странното богатство на Сивиръс Снейп.

Странното щастие на Сивиръс Снейп.

Публикации 1 страница 5 от 5

Сподели1 19-07-2006 03:01:47

  • Автор: Lessa
  • участник
  • Регистриран: 17-07-2006
  • Покани: 0
  • Публикации: 35
  • Уважение: [+0/-0]
  • Положително: [+0/-0]
  • Последно посещение: 20-07-2006 22:17:19

Автор: Лесса. Заглавие: Странното щастие на Сивиръс Снейп. Жанр: Драма или нещо подобно. Оценка: G. Размер: мини. Сдвояване: Снейп/? Резюме: Можете ли да нараните професора по отвари? Отказ от отговорност: Дж. Роулинг има всички права. Очакване на предупреждение: мръсна дума.

Сподели2 19-07-2006 03:03:00

  • Автор: Lessa
  • участник
  • Регистриран: 17-07-2006
  • Покани: 0
  • Публикации: 35
  • Уважение: [+0/-0]
  • Положително: [+0/-0]
  • Последно посещение: 20-07-2006 22:17:19

Мерлин знае как се е озовал на това място... Не, разбира се, попаднал е там с причина. Просто не е направил нищо в живота си. Но какво се случи тази нощ, дори и с неговата проницателност, беше трудно да се предвиди. Това бяха едни от най-нехаресваните спомени за бившия професор Сивиръс Снейп... и вероятно най-щастливите...

Чел е за тях в книгите. Един поглед. Все още никой не се е заел да изследва тези същества. Едни от най-мистериозните и неразбираеми, Могурите занимаваха умовете на мнозина, но онези, които се осмелиха да ги доближат, не се върнаха. Следователно всички данни бяха ограничени до кратка легенда за Прародителя, неясно описание на поведението исравнение с върколаци и вампири. Да, Могурите не са родени. Това беше болест, която беше заразна по същия начин като ликантропията и вампиризма. Вярно, имаше една разлика: върколаците и вампирите не се интересуваха кого заразяват, докато Могурите специално подбираха жертвите си. Бяха млади момичета и не непременно красиви, умни или талантливи. Нямаше общо описание. Той също така знаеше, че тези същества съчетават някои характеристики на сукуби, русалки и вейла, но все пак са доста различни от тях. Най-интересното обаче беше, че Могурите спокойно можеха да живеят обикновен човешки живот, но само докато не чуваха музиката. Не какъв да е, разбира се, а само с определен ритъм и честота. Тогава те се обърнаха и престанаха да възприемат света около тях като хора. Започнаха да търсят плячка. Човек, когото омагьосаха с лудите си танци, а след това разкъсаха и погълнаха. Никой не можеше да устои на тяхната магия. Само ако... Само ако могура не го направи свой избраник или по-скоро господар, на когото е служила до края на живота си. Това беше краят на цялата информация и тя не се интересуваше особено от Майстора на отвари.

Какво правеше в гората в полунощ? Естествено, той търсеше много рядка съставка за отвара. Папратово цвете. Разцъфтя само веднъж на сто години в полунощ само на този ден. Луната осветяваше добре района и нямаше нужда да се използва магия. Единственото, което го безпокоеше, беше възможността да срещне върколак, но предпочиташе да не мисли за това. Скоро гъсталаците започнаха да се сгъстяват и Сивиръс запали пръчката си. Лумос беше достатъчно, за да види правилното растение и той не привлече твърде много внимание. Снейп нямаше много спомен как е стигнал до онази поляна — беше зает да търси цвете сред тревата. Помнеше само когачух барабаните, но беше твърде късно. При първия звук той вдигна глава и вече не можеше да откъсне очи от бушуващите в див, животински порив момичета. Телата им хаотично се навеждаха, тръпнеха, въртяха се в безумна страст, омайвайки човека, отнемайки ума му и пораждайки в него похот, кръвожадност, желание за убийство и унищожение. Сега той беше същото същество като тях, не притежаваше нито себе си, нито ситуацията, нито те. Но той беше плячката, а те бяха ловците. Могурите бавно, без да спират движенията си, затвориха кръга, в центъра на който стоеше Снейп. Сивиръс огледа едно от момичетата и не можа да ги отблъсне. Приближаваха се. Тук пръстите с дълги нокти започнаха да разкъсват дрехите, тук устните докоснаха голата кожа ... Див вик спря стадото. Човекът потръпна и се събуди. Могура, чийто поглед улови, падна в краката му и започна да се извива в спазъм. Останалите се оттеглиха и… ужасни писъци изпълниха въздуха. И тогава… всички изчезнаха, музиката спря толкова внезапно, колкото и започна. Остана само едно голо момиче, което лежеше неподвижно на земята. Първият импулс беше да избягам възможно най-далеч от това място, но не съжаление, не, и не състрадание, а някакво нездраво любопитство ме накара да се успокоя и да разгледам могуру. И чисто научният интерес подтикна Северус да вземе момичето със себе си.

- Луций, какво си, маниак?! Казвам ти ясно – опасно е! „Слушай, Снейп, не се отклонявай. Изгубени - изпълнете условието. Доведи момичето си тук. Колко пъти се закле, че няма да седне да играе карти с Луциус Малфой! И колко пъти блондинът намери начин да го принуди. - Малфой, последния път казвам: това може да струва живота на теб и приятелите ти. Аристократът се обърна към двамата си другари по чаша с усмивка.отговорът беше приятелско цвилене. Малфой погледна Сивиръс. „Доведи своя ужасен пленник...“ Той се опита да имитира воя на призрак. „Добре, не казвай, че не съм те предупредил.“ Поне изключете музиката. Когато Снейп слезе в стаята си, той се опита да измисли начин да избегне отвеждането на момичето горе, но не видя изход. Той отвори вратата и извика тихо. - Грейс... От ъгъла се чу шумолене. -Да, милорд. – Момичето излезе в правоъгълник от жълтеникава светлина, падаща от отворената врата. - Защо си на тъмно? — попита Сивиръс само за да не мълчи. — Обичам я. Тя е господарката на всички ужаси на нощта... - Ела с мен. Той рязко прекъсна събеседника си. Могура наведе глава и излезе в коридора. Снейп се заслуша, докато наближаваше залата - нямаше музика. Той влезе, влачейки изплашената Грейс със себе си. Похотлива усмивка се появи на лицето на Малфой, той се изправи и се приближи до момичето, като я погледна преценяващо. - Хм ... И тя е много равномерна ... Най-малкото е подходяща да си прекара добре - Луциус намигна на приятелите си. „Е, Снейп, не гледай така – така или иначе няма да получа дупка и трябва да споделя трофеи...“ В този момент отдалеч долетяха звуци. Някъде свиреше стара келтска мелодия... Момичето реагира мигновено. Тя започна да танцува, който Сивиръс бе виждал веднъж преди. С изненада откри, че умът му е абсолютно чист и спокоен, но тялото му не се подчинява – не може да помръдне нито един мускул. Но Малфой и другите двама се взираха в могура, без да отместват поглед. Хищна усмивка игра на лицето й, очите й се разшириха, зениците се свиха. Тя се приближи до Луциус и прокара ръка през дългата му сребриста коса, отдръпвайки я назад, за да разкрие нежната бяла шия. Устните се разтвориха, разкривайки дълги червеникави зъби. В момента, когатозъбите на момичето докоснаха кожата на блондинката, музиката свърши. Той веднага избута Грейс от себе си, тя полетя към стената, удряйки главата си. - Диментор да те вземе, Снейп, какво беше това?! — изрева Малфой. — Предупредих те — каза Сивиръс спокойно.

Трябваше да измисли нещо друго. За всичко, но не и за това. И все пак... Защо го е избрала за свой господар? Какво привлече нейната същност в него? Студен глас прекъсна мислите на Снейп. - Север, Луциус ни каза, че си станал собственик на уникално създание. - Да, милорд, така е. – Той направи крачка напред. -И защо не научим това от теб? -Господи, не мислех, че може да се интересуваш. -Откога, Северус, ти вземаш решения вместо Нас? - Гласът премина в съскане, - Круцио Ужасна болка прониза всеки мускул, всеки нерв. Но тя беше донякъде позната - човек трябваше да я изпита твърде често. - Finite incantatem. Въведете това. Снейп, който все още лежеше на пода, гледаше как Малфой бутна могура вътре. - Какво, скъпа, ще танцуваш ли за нас? Грейс потръпна и, следвайки инстинкта си, се завъртя в смъртоносен танц. Само двама я гледаха спокойно - Снейп и Волдемор. Момичето се канеше да впие зъби в ръката на Малфой, но само две думи я спряха: „Авада Кедавра“. Зеленият лъч удари право в сърцето и могура падна. Сивиръс извърна очи.

Защо вървеше през тъмна непроходима гора с мъртво момиче в ръце? Защо се промъкна през храстите, които разкъсаха мантията му и оставиха дълбоки кървящи драскотини? вина? Не. Той изобщо няма чувства. Той излезе на поляната, без да вдига очи. Барабаните замлъкнаха. Север отиде до центъра на кръга и свали товара си на земята. Следобърна се и бързо си тръгна. Няколко секунди той се движеше в мълчание, а след това най-прекрасната песен, която някога беше чувал, се разнесе през цялата гора. Песен на скръбта.