Тайфун, дива природа и екстремно оцеляване
Станахме рано, беше малко светло, но започнахме късно, в 9 часа, тъй като оправяхме обувки и дрехи, които бяха скъсани предния ден. Бивакът сутрин има съвсем друг вид. Нощните звуци утихнаха, страховете изчезнаха. Но дефилето все още предизвиква странно чувство на меланхолия. С чувство на облекчение напуснахме това негостоприемно място.
Небето беше облачно. Ниската облачност се движеше бързо в североизточна посока. На няколко пъти започна да вали. Час по-късно пресякохме Кандагоу за последен път и пътеката, завиваща на запад, започна да се изкачва към планината.
Проходът започва през Da-dian-shan. Bureloma вече е много по-малък. Гората, предимно иглолистна, е станала стройна и чиста. По-лесно се върви, но дъждът става все по-силен. Изплашена дива коза. На десет крачки от мен (аз вървях отпред) тя изведнъж изскочи и грациозно изчезна зад дърветата. Пушката беше зад гърба му и не можеше да се стреля. Вторият път срещнахме сърна, когато пушката беше в ръка, но сърната, като ни пропусна всички, се отдръпна и изчезна в гъсталака.
Минахме през Кандагу за последен път...
В 12 часа сме на върха на прохода. Правим малка спирка и похапваме с галета и захар. Езикът боли от крекери; устната на съпругата е напукана и бедният човек изобщо не може да яде. Всички отслабнахме, в драскотини, ожулвания и синини. Очи хлътнали. Кърлежи - много; продължаваме да ги изтегляме. Както и да е, проходът е достигнат! Василий Дмитриевич изряза прорез на едно дърво и пише, че на такава и такава дата е имало екскурзия от Владивосток.
Вятърът се усилва и ние започваме да замръзваме, тъй като сме напълно мокри. А вятърът и дъждът се засилват. Изглежда, че идва тайфун. Трябва да отидете да се стоплите. Бързото ходене обаче не е много полезно, тъй като дъждът се превърна в негодуш.
Пътеката започва постепенно да се спуска. Долу вятърът не се усеща особено, но по начина, по който клати огромните дървета, може да се заключи, че е почти буря. Тайгата шумоли като морето, кедрите от агаве скърцат като мачтите на кораб. Отиваме и ги гледаме със страх: ако такова огромно дърво се срути и смаже някой от нас, какво ще правим с нашите брадвички.
Стигаме до първия поток. На картата определяме, че това е приток на река Ерлдагу. Отиваме да бивакуваме, но дъждът внезапно спира. Едва помръднахме, отново започна да вали. Няма какво да правим, спираме и започваме да палим огъня. Мокрите клони не горят. Дори целулоидът, взет специално за запалване, отказва да гори. Само обилното поливане със спирт позволява да се запали слаб димящ огън.
Палим огън и започваме да сушим вещите си...
Палатките са опънати набързо, а под тях са скрити неща. Треперим, тракаме със зъби и трескаво носим дърва. Движението и огънят са единственият лек срещу настинка. Но все още има малко огън. Сега въпросът е: от какво да направите легло? Тревата и клоните са мокри и отрязването им отнема твърде много време. Под палатките има локви вода.
Хрумна ми идея: от съседните кедри откъсвам широки слоеве кора, от които жена ми изгражда легло. Други ме следват. По това време огънят се е превърнал в колона от бушуващи пламъци, но от това няма голяма полза: дрехите съскат от страната на огъня и няма сила да издържи на топлината, а от другата страна през тялото текат студени потоци вода.
Александър Александрович напълно падна. Той няма какво да замени мокрите дрехи. По някакъв начин той се установява на кожата до Владимир Дмитриевич. Николай Павлович тича по шорти, но скоро вятърът смразява и него. След това се увива с мокроодеяло заспива.
През нощта се събуждах да зареждам касетките. Дъждът и вятърът сякаш са спрели, но се чува заплашителният шум на лудо бързащ поток. Заплашва с наводнение. Къде да бягам в тъмното, как да избягам. Умората обаче си казва думата, страховете са забравени и отново заспиваме блажено до сутринта...