Трагедията на съдбата на поета в "Черепите" на Ахматова
Лесно е да се види - както в това стихотворение, така и в някои други, близки до него по смисъл - че чувството за вина, толкова остро и отчетливо в поезията на Ахматова в предреволюционните години и през 20-те години, забележимо променя своя тон по време на тежки репресии, които паднаха върху хората в предвоенните пет години. Той обаче никога не напуска напълно нито нейната поезия, да не говорим за нейното съзнание, но въпреки това именно през 30-те години е заменен първо от печално недоумение, а след това от неприемане на несправедливото наказание, изпратено върху страната. Тя бързо започва да разбира, че нейната съдба е само една от милионите съдби, напълно подобни на нейната, че животът й е огледало на народа, към който принадлежи по право и съдба. И тогава чувството за вина, ако не напълно премахнато, то във всеки случай се преосмисля неговият индивидуален, а може би дори индивидуалистичен смисъл. Все по-често тя свързва собствената си съдба със съдбата на народа. Черното нещастие и личната трагедия не станаха по-леки, но до известна степен оправдани от общото нещастие и трагедия.
Нейната трагедия в "Черепи" и в други творби от 30-те години произтича именно от чувството за вина, тоест от съзнанието за невъзможността да се преодолее злото, с други думи, за нейната обреченост и вътрешна, но, уви, безплодна борба с него чрез художествено творчество и морална конфронтация. Последното стихотворение от този цикъл („Ти ме като убит звяр ...“) е написано катоуж през 50-те години - след известното решение на ЦК и погромната реч на тогавашния идеолог Жданов. Той е забележителен и с трагичната си образност, символизираща съдбата на поета в страната-тъмница, и с не по-малко пронизителното чувство за наранено гражданско достойнство. Ахматова в това стихотворение скърби не само за себе си, но и за страната, която е изправила поета пред целия свят. Никой от тогавашните съвременни художници не е постигнал такава сила на обобщение и трагично величие, включително и онези, които са написали честни книги с голяма сила, непредвидени за печат тогава и появили се едва след 1986 г.
Трябва да кажа, че Ахматова всъщност беше единственият поет, който беше през 30-те години. години толкова високо носеше титлата на поет, въпреки факта, че сега знаем произведенията от тези години на Манделщам, и „затворническите“ стихотворения на Берголц, и „каторжните“ произведения на Б. Ручиев, както и множество стихове, написани от политически затворници, които изнемогваха и умираха в зловещата система ГУЛАГ. И тя очевидно беше единствената поетеса, която изрази с такава сила не само страданието и. гняв, но и онова чувство за вина за случилото се, което толкова ясно се проявява в "Черепи" и в други произведения от онези години. Забележително в това отношение е стихотворението „Други отнемат близките си...“: