В ЧУЖБИНА - ЛИЧЕН ОПИТ ПЕЧАЛБА ОТ ЦИТРУС
Фирмата, в която се присъединих, предлагаше почти цяла Европа, цяла Северна Америка и голяма част от Азия. Обещаната заплата - от 700 до 1500 долара на месец - привлича мнозина, защото в нашите предприятия за такова нещо дори не може да се мечтае. Но дори по отношение на таксата си фирмите не са скромни и искат услуги от 800 до 3500 долара. Трябва също така да имате поне $200 в джоба си, когато си тръгнете.
Когато пристигнах там, ми предложиха да бера цитрусови плодове за 1500 долара на месец на Коста Бланка. Трябваше да харча не повече от $200 на месец за храна и жилище и те обещаха да подновят визата ми без никакви проблеми. За всичко за всичко трябваше да платя 850 долара и с моя приятел решихме да отидем.
Основната тема на договора, който подписахме с компанията, звучеше като безупречна доставка до мястото на предложената работа. Но кой точно ще ни осигури работа - този въпрос изобщо не е обсъждан. По някаква причина дори не се сетихме за това.
След като стигнахме до Москва с влак, срещнахме хора от други градове, които пътуваха до Испания от същата компания. Пет часа в самолета - и ние сме в Аликанте, в югоизточната част на Испания. Но трябваше да отидем до курортния град Торевиеха и същият Саша трябваше да ни заведе там.
Чакаме час, секунда - никой не ни среща и всички, между другото, имат туристически визи и започва да ни се струва, че полицията ни гледа някак особено внимателно: какви туристи са те, които са долетели и се тълпят на летището?
Най-накрая, след повече от час, Саша дойде. Поздравявайки ни каза, че трябва да му дадем $25, след което ни заведе до микробуса (седмица по-късно разбрах от таксиметровия шофьор, че пътят до летището струва $50 за цялата кола, а бяхме, да ви напомня, осем души).
Въпреки това стигнахме до там иуредени. Четириетажна къща, близо до насипа, морето е шумно. Апартамент на партерен етаж, пет стаи, кухня и всички удобства. В празничния извън сезона беше много евтино.
На следващия ден Саша каза, че трябва да предадем още по $40 и продължи с историята. От историята стана ясно, че получаването на 1500 долара на месец е, разбира се, нереалистично.
„Имаме два вида работа за вас“, каза Саша. „В плантации и в частна фабрика за обувки. И там, и там заплатата е 450$. Освен това определено трябва да наемете кола - както плантациите, така и фабриката са далеч, на сто километра от града и никой няма да ви закара специално там.
Започнахме да мърморим, но Саша каза, че ако това не ни устройва, той може да напусне и ако ние по принцип сме съгласни, тогава сме длъжни да му дадем още 250 долара, тези пари се изискват от работодателя.
Какво ще кажете за работна виза? - попитах Саша.
Той завъртя пръст към слепоочието си.
И ни покани да работим за него. Първоначално се зарадвахме, а след това разбрахме, че и от него няма да спечелите много. Факт е, че ни взеха като с пикап. Дори не работехме всеки ден – просто нямаше ежедневна работа.
Бригадата беше интернационална – украинци, молдовци, българи. Всички те са незаконни, разбира се. Само мароканците бяха законни. Тези, които са работили с лимони повече от един ден, са имали $750 на месец. Можете да спечелите до $1300 от портокали.
Молдовците работеха по-бързо от нас - сръчността имаше ефект - все там нещо събират. В пет вечерта всичко, събота. Вячеслав ни плащаше 150-180 долара всяка седмица, той, доколкото разбирам, вземаше част от приходите ни за себе си.
Визата в паспорта ми изтичаше. Сезонът на прибиране на реколтата също беше към края си - явно сме пристигнали в неподходящия момент. Възможно е да останете в страната занезаконно положение, но за какво? Беше много малко възможно да се спаси и изпрати у дома, а защо тогава отидох?
Тук започнаха да се появяват първите туристи - цените за наемане на апартаменти и коли се повишиха. Попаднахме в хотелиерския бизнес - нелегални имигранти, изглежда, не се приемат. Във всеки случай те дори не ме взеха като лаещ и все още не трябва да мият подовете и чиниите (през пролетта). Освен това зачестиха полицейските акции срещу нелегалните работници.