Време е вече, минава дванайсет...”
„Благодарни сме на отец Юстин за това, че победи духа на този свят и духа на времето. Това е велик дар от Бог, мощно утвърждение срещу светския дух, който заплашва да погълне теологията и живота ни. В нашето съзнание и чувство отец Юстин е бащата на Вселенската Православна Църква” (архимандрит Георгий (Капсанис)).
В хаотичното ни съвремие едно божество все повече измества другите божества, все по-неудържимо се налага като единствен бог, все по-безмилостно измъчва своите поклонници. Това божество е духът на времето. Пред него ден и нощ измъчените жители на Европа се прекланят и му принасят в жертва съвестта си, душите си, живота и сърцата си.
Най-страшното в това е системно организираното въстание срещу човешката личност. Духът на времето оковава личността с автократичната си тирания, механизира я: ти си зъбно колело в ревящия механизъм на модерността - и съществуваш като зъбно колело.
Никога не е имало такъв безсмислен бог като духа на нашето време, тъй като Европа в него обожествява всичките си болести, всичките си грехове, всичките си пороци и престъпления.
Времето е част от вечността; ако се откъсне от него, то се хвърля в непоносимо отчайващо безсмислие. Човешкият дух е част от Духа на Вечността; ако се откъсне от нея, тя губи вечния си смисъл и мир и се хвърля в крайни мъки, където ридае и скърца със зъби.
Пренесете духа на нашето време чрез Духа на вечността – какво ще остане непочервено от срам, какво ще остане от културата и цивилизацията ни, какво от науката и модата, какво от демокрацията и революцията?
Христос остава вечният тест за всички времена, всички богове, всички хора и всички неща
В Личността на Богочовека Христос времето е достигнало органично единствос вечността и по този начин нейното вечно значение. Следователно Христос стана и завинаги остава вечният тест за всички времена, всички богове, всички хора и всички неща.
Гнил е човекът, нашият европейски човек: не е ли безумие да издигнем върху него, като върху основа, сградата на човешкото щастие? Богочовекът е вечен, вечен и незаменим: не е ли безумие да желаеш да Го замениш, макар и само с някого, и то с нещо временно?
Днес повече от всякога е необходимо да притежаваме дарбата за разпознаване на духовете (1 Йоан 4:1), православна дарба, аскетична дарба, за да може човек без изкушение да пробие през ужасния хаос на нашето съвремие. Духът на вечността трябва да изпита духа на нашето време.
Христовият човек гледа и вижда вечното, богочовешкото. Прониква в тялото на всяко човешко същество, търси и намира перлата на вечността.
За Христовия човек всеки ден е пропуск към вечността
За Христовия човек всеки ден е пропуск към вечността. Във всеки период от време той живее за Вечността и за Вечността; вече тук, на земята, той живее чрез Христос и следователно „има вечен живот“ (Йоан 5:24).
Съвременните християни са уплашени от духа на нашето време, от атеизма и анархизма, от войните и революциите и се страхуват да се борят срещу него – не е ли защото са загубили чувството, че Христос, който е в тях, е по-велик от духа на злото, който е в света? Но сега е крайният срок за православните да се облекат във всеоръжието Божие (Еф. 6:11), за да могат да устоят срещу нечестието на този свят. Необходимо е да пробудите цялата си душа и цялото си тяло към вечно будна ревност и бдение, събудете го с молитва и пост. Нека пробудените да вземат шлема на спасението и меча на Духа - словото Божие; и нека се молят непрестанно на Бога с дух, като стоят с пълно постоянство и се молят за всички светии (Еф. 6:17-18).
Европейският хуманизъм, като стена, обгради нашата планета с човека. Облечете я като човек. И мобилизира всичко, дори временно и трайно неспособно да се бори, срещу всичко свръхчовешко. Всеки проход е зазидан от човека, за да не проникне нищо свръхчовешко в сферата на човешкия живот.
Хуманизмът създаде ужасна изложба на човека, парадирайки с всичко човешко. Никога не съм виждал светлината на изложба, по-ужасна от тази. Човекът беше ужасен, защото човекът е нещо, от което най-много трябва да се страхуваме. Не вярваш? Открийте най-дълбоките кътчета на неговото същество и чуйте как апокалиптичните чудовища вият оттам.
Човекът по своя мъчителен исторически път е създал много богове. Трудно е да ги разгадая. Всички се предлагат и мъките карат човека да ги приеме. Колкото по-силно е мъчението, толкова по-силен бог изисква, дребните мъки намират дребни богове. Но има една мъка, по-силна от най-силната, мъката, в която са събрани всички други мъки. Бог, който го изпълва със смисъл и го превръща в радост, е наистина Бог и няма друг. Това най-голямо мъчение е смъртта.
Човекът се е водил по много начини, за да се освободи от мъките на своето същество.
Човек се раздели, поведе се в много пътища, за да се освободи от терзанията на своето същество. Създадени религии, създадени култури. В търсене на ценности човек неизбежно стигаше до кръстопът, където се чупят кости.
Трудно, неимоверно трудно е да се побереш в тясната човешка душа и още по-тясното човешко тяло, да изстискаш безкраен, вечен живот. Жителите на тази земя, затворени в стените, са подозрителни към всичко неземно.
Разяден от молеца на времето, човек не обича намесата на вечността в този живот и трудно свиква с нея.
Само този човек наистина чувствабезсмъртен и действително признаващ себе си за вечен, който органично се е съединил с Личността на Богочовека Христос, с Неговото Тяло, с Църквата.
Църквата е богочовешката вечност, въплътена в границите на времето и пространството
Църквата е богочовешката вечност, въплътена в границите на времето и пространството. Тя е в този свят, но „не е от този свят“ (Йоан 18:36). Тя е в този свят, за да го издигне до планинския свят, откъдето е и самата тя. Тя е универсална, съборна, богочовешка, вечна, затова богохулството, непростимата хула срещу Христа и Светия Дух, я превръщат в национална институция, стесняват я до дребни, преходни, временни национални цели. Нейната цел е наднационална, общочовешка, общочовешка – да обедини всички хора в Христос, всички, независимо от националност, раса, класа.
Светата Тайна на Евхаристията, Причастието, представлява, определя, конституира Христовия начин за обединяване на всички хора: чрез нея човек е органично съединен с Христос и с всички верни.
Господ не изкоренява плевелите, а ги оставя да растат заедно с житото до жътвата.
Църквата е Личността на Богочовека Христос, богочовешки организъм, а не човешка организация. Църквата е неделима и като Личност на Богочовека, и като Тяло Христово. Следователно в самата си сърцевина погрешно неделимият богочовешки организъм е разделен на малки национални организации. Църквата се формира във връзка с народа, макар че естествено е обратното: народът трябва да се формира във връзка с Църквата. Тази грешка често се е допускала в нашата църква. Но знаем, че това са плевелите на нашия църковен живот, плевелите, които Господ не изтръгва, а оставя да растат заедно с житото до жетвата (Матей 13:25-28).
Мисията, заповядана от Христос и изпълнявана от светите отциЦърквата се състои в следното: да се насажда и възпитава в душата на народа чувството и съзнанието, че всеки член на Православната Църква е съборна и вселенска личност, вечна и богочовешка личност, че е Христов и следователно брат на всички хора и слуга на всички хора и твари.
Да вярваш в Христос означава да служиш на Христос и само на Христос през целия си живот.
С какви средства може да изпълни тази богочовешка цел? – Никой друг освен богочовешки, тъй като богочовешката цел може да бъде постигната изключително чрез богочовешки средства, никога чрез човешки средства и никога с други средства. По това Църквата съществено се отличава от всичко човешко, земно. Богочовешките средства не са нищо друго освен богочовешки подвизи. И на първо място сред всички подвизи е подвигът на вярата. Да вярваш в Христос означава да служиш на Христос и само на Христос през целия си живот.
Аскетизмът в името на Христос трябва да се противопостави на културния героизъм в името на човека, в името на загнилия и обезобразен европейски човек, в името на атеизма, в името на цивилизацията, в името на Антихриста. Затова най-важното задължение на нашата църква е да създава христоносни подвижници. Правилото на нейната съвременност трябва да бъде: отидете при христоносните подвижници - при светите отци! Стремете се към подвига на светите отци!
Ако сме християни, това означава, че сме кандидати за светци. Разликата между нас и светците не е в природата, а във волята и решителността.
Това, което е човешко, е изменчиво и временно, това, което е Христос, е неизменно и вечно. Православието, като единствен носител и пазител на съвършения и светъл образ на Богочовека Христос, се осъществява изключително с богочовешко-православните средства – подвизи, а не със средства, заимствани от римокатолицизма и протестантството, т.к.Християнството е пропито от духа на гордия европеец, а не на смирения богочовек.
Подвижниците са единствените мисионери на Православието
Аскетите са единствените мисионери на Православието; аскетизмът е единствената мисионерска школа на православието. Православието е подвиг и живот и затова се проповядва само с живот и подвиг. Да разпалваме личното и съборно подвижничество – това трябва да бъде вътрешната мисия на нашата Църква в нашия народ. Енориите трябва да бъдат превърнати в центрове на аскетизма, но това може да бъде направено само от пастир-аскет. Необходимо е да се засили молитвата и поста, да се украсяват с църковно благолепие, тъй като това е основното средство на Православието, благодатно действащо на всеки човек и възраждащо го.
Колко години са нужни на човек, за да внесе небесното благоухание в тестото на своята природа, за да спре да дава тиня, колко години са нужни, за да се възроди с евангелските добродетели? От мрачната пещера на тялото си, гледам Те, Господи, надничам и не мога да разбера по никакъв начин. Зная, предвиждам и зная, че Ти си единственият Архитект, Господи, Който можеш да съградиш вечния дом на моята душа. А зидарите са молитва, пост, любов, смирение, кротост, търпение, надежда, жал...
Любовта няма граници, не пита кой е достоен и кой не, а обича всички и всичко: обича приятели и врагове, обича грешници и престъпници, но не обича техните грехове и зли дела; тя благославя онези, които я проклинат, точно както слънцето огрява и злите, и добрите (Матей 5:45-46). Тази богочовешка любов трябва да се възпитава сред хората, тъй като тази съборност и универсалност отличава християнската любов от всички други видове самопровъзгласена и условна любов: фарисейска, хуманистична, алтруистична, национална, животинска. Любовта на Христос евинаги съвършена любов. Тази любов се постига чрез молитва, защото тя е дар от Христос. И православното сърце се моли с възхищение: О, Всеблаги Господи, дай ми Твоята любов към всички и всички.