Вселената е замръзнала мисъл (Хегел)
Дмитрий Гусев
Вселената е замръзнала мисъл (Хегел)
Най-видната фигура в немската класическа философия е Георг Хегел, чиято система по обхват и значение в духовния живот на съвременността може да се сравни с учението на Платон, което съставлява цяла епоха в културата на древния свят. Освен това, подобно на Платон, Хегел е представител на класическия идеализъм, според който физическият свят е само проявление или другост на една духовна, невидима реалност.
Основната хегелианска мисъл е позицията - "всичко, което е реално, е разумно, всичко, което е разумно, е реално", което на пръв поглед изглежда не съвсем ясно. Нека помислим върху първата част от фразата: „всичко, което е реално, е разумно“. Говорим за това, че светът около нас (реалността) е необичайно разумен. Спазваме ред и хармония във всичко, което съществува. Да си припомним телеологичния аргумент, който свидетелства именно за целесъобразността и безупречността на световното цяло. Може ли физическата природа, бидейки неразумна (отсъствието на дух е свойство на материята), така правилно и разумно да се подреди самостоятелно? Ако не може (и това е очевидно), е абсолютно необходимо да се приеме реалността на някакъв разум, много по-съвършен от човешкия, който е довел материала до състояние на целесъобразност и хармония. От факта, че всичко реално е разумно, неизбежно следва наличието на нещо разумно, духовно, идеално, което съществува не като човешко мислене, а самостоятелно, отделно и е някаква невидима за нас реалност. И тъй като това разумно не е измислица, не е фантазия, не е продукт на нашия ум, а нещо наистина съществуващо, ние казваме, че е реално, че е (това е, което се обсъжда ввтора част от твърдението на Хегел: „всичко, което е разумно, е реално“).
Следователно, според Хегел, чувственият или физическият свят е създаден от някаква духовна реалност, по-точно той е нейното проявление, въплъщение, реализация в различна, материална форма. Тази идея несъмнено е пантеистична: това, което виждаме около нас, изобщо не е това, което съществува в действителност, а е просто идеална, невидима, разбираема реалност, разкрита ни по различен начин.
Какво представлява, какво е то: душата на Вселената (подобно на Брахман в индийската философия), Абсолютното число (като Питагор), безличното Единно (като Ксенофан), Вселенският закон (като Хераклитовия Логос), светът на идеите (като Платон), теистичното начало (като през Средновековието), божественият максимум на Битието (като Николай Кузански)? Хегел нарича най-висшата духовна реалност Абсолютната идея или Световния разум и представя всичко съществуващо като негово саморазвитие. Абсолютната идея е безличен пантеистичен принцип, в който е съсредоточено всичко най-общо и следователно е Същество, което съществува в различни форми или преминава през три основни етапа в саморазвитието си.
Първият от тях е съществуването на Абсолютната идея в нейната собствена утроба, когато тя самата е, е в една изключително идеална сфера, в полето на чистия дух, съвършеното мислене. Тази сфера е наречена от Хегел Логика и е подобна на света на платоновите идеи – областта на най-висшето, трансцендентното и неусетното. Ето защо е важно да се отбележи, че логиката в учението на немския философ съвсем не е същото, което обикновено имаме предвид в това понятие: това в никакъв случай не е наука, която се изучава в училище или институт, а идеален, невидим и разбираем свят, който е първичната и реално съществуваща реалност.
На второтоетап, Абсолютната идея напуска сферата на Логиката и преминава в друга форма, въплъщавайки се във физическия или материалния свят, който следователно не е самостоятелна реалност, а другостта на Абсолютната идея. Природата е съществуващ дух в чувствена или телесна форма или, според Хегел, е „замръзнала мисъл“ (терминът „мисъл“ тук означава, разбира се, Абсолютната идея). В този момент идеализмът на Хегел е най-проследим. Оказва се, че светът, който виждаме, съвсем не е това, което е в действителност, той е проява на невидима реалност, която трябва да видим зад всичко физическо и сетивно възприемано. С други думи, само ни се струва, че той съществува самостоятелно, в действителност той е илюзия или фантом, тъй като представлява в материална форма въплътеното идеално Същество.
Представете си, че имате празен лист хартия пред себе си. На него няма нищо, но в съзнанието ви има определени образи или идеи, които можете да прехвърлите на хартия с помощта на моливи и бои, тоест да изобразите определена идея в рисунка. Сега, на този лист, всеки може отлично да види какво точно е било в ума ви, какви образи сте искали да предадете чрез рисунката, която следователно не е нищо друго освен мисли и чувства, представени в различна форма, другост или проява на вашия дух.
Защо да не приемем, че природата около нас е въплъщение на някакъв интелигентен дизайн, грандиозна материализирана композиция от някаква духовна реалност, концепции и мисли, изразени във физически обекти? Във всеки случай не е изключено такова разбиране на околния свят, но няма гаранции, че всичко наистина е така. Основните раздели на природата като другост на Абсолютната идея са според Хегел механиката(пространство, време, материя, движение, универсална гравитация), физика (небесни тела, светлина, топлина, химия и др.), органика (геоложки реалности, флора и фауна).
На третия етап на саморазвитие Абсолютната идея преминава от царството на физическото или естественото отново в царството, идеално или рационално, което е човешкото съзнание. Сега то съществува в мисълта или в човешкия дух. Формите на неговото Битие на този етап са субективен дух (антропология, феноменология, психология), обективен дух (право, морал, държава) и абсолютен дух (изкуство, религия, философия).
В учението на Хегел за трите етапа на саморазвитие на Абсолютната идея виждаме триада. Съществуването му в собственото му лоно - престой (тезис), преминаване във формата на сетивния свят, в предмети и неща, е отпадането му от себе си (антитеза), защото се материализира, сякаш променя собствената си идеална природа. Но новото му въплъщение в различни типове човешко съзнание (синтез) представлява неговата новопридобита духовност, следователно завръщане към себе си. Многократно сме се сблъсквали с триадата преди, тя присъства в голямо разнообразие от учения, както древни, така и съвременни, намира място както в идеалистични, така и в материалистични конструкции и следователно е или „вродена идея“ на човешкия ум (както би казал Декарт), или вечен философски сюжет, може би и двете едновременно.