За превода на богослужението на български език
От доста време се говорят за превод на богослужебни текстове от църковнославянски на български език с последващо използване на този превод в православното богослужение. Обичайният аргумент за провеждането на такова радикално събитие е неразбираемостта на църковнославянския за основната маса вярващи. Смята се, че когато се използва българският език в богослужението, той ще стане разбираем и полезен за всички.
Така светците смятали за полезно за душите си да четат именно неразбираемия църковнославянски текст, а не разбираемия български. Защо? Защото четенето на Псалтира има не познавателен, а духовен смисъл и в това е неговата душевност. Както казва св. Василий Велики за това: „Нито една друга книга не прославя Бога така, сякаш Псалтирът е духовно полезен: той прославя Бога с ангели заедно, и възвеличава, и пее с велик глас, и ангелите подражават: когато демони клеветят и прогонват, и голям плач и язви (те) създава, за царе и князе, и за целия свят се моли на Бога: Псалтир моли Бога за себе си и за себе си, за повече и по-високо има всички книги.
Както знаете, светите равноапостоли Кирил и Методий, когато превеждаха Светото писание и богослужебни книги от гръцки на славянски, действаха по малко необичаен начин. В крайна сметка обикновено превежданият текст се приспособява към подходящата граматика. Например, на гръцки език има граматични форми и обрати на речта, които не са на славянски език, следователно, с обичайния метод на превод, свещеният текст трябва да бъде адаптиран към славянската граматика. Тези. този текст би трябвало да бъде донякъде изкривен. Светите братя обаче постъпили по друг начин. Те въведоха липсващите граматични форми и обороти в славянския език, правейки го, така да се каже, копие на гръцкия. Така се оказа от славянскицърковнославянски. По този начин целостта на текста и следователно неговата грация, която очевидно е синергично свързана с тази цялост, беше запазена максимално. Тази благодат (действие) на Светия Дух има и заклинателно действие върху демоните, а също така извършва и други благодатни действия, за които говори св. Василий Велики. Ето защо е очевидно, че при обичайния (противно на св. Кирил и Методий) превод на богослужебните книги на български ще има задължително увреждане на техния текст със съответно намаляване на благодатността им, а оттам и духовната им полезност. Това ще стане независимо от компетентността на превода, за който също има много въпроси, защото сега е много трудно да се намерят нови Кирил и Методий. Това означава, че мистичната (мистериозна) полезност на една православна литургия ще намалее, когато се извършва на български език.
Това обаче не е всичко. Ще си позволя да се усъмня в основния, така да се каже, епистемологичен аргумент на привържениците на подобен превод. Както вече казах, тя се състои в това да направим богослужението разбираемо за хората. Но въпросът е необходима ли е изобщо такава "разбираемост"? В крайна сметка ситуацията е много по-сложна, отколкото си мислят нашите безмерно ревностни „просветители“. За да разберем това, ще дам следния евангелски пример. От Евангелието знаем, че в началото на Своето обществено служение нашият Господ Иисус Христос проповядва на евреите без никаква притча, като например Проповедта на планината. Но след това „той ги научи на много притчи“ (Мат. 13:3). Когато „като се приближиха, учениците Му казаха: защо им говориш с притчи?“ Той им отговори: защото на вас е дадено да знаете тайните на Царството небесно, но на тях не е дадено.разбират" (Мат. 13:10-11; 13). Странно е, че хората не разбират пряката реч на Господа ("чувайки, не чуват"), а Той започва да им говори с още по-тайнствени притчи! Защо, поради това накрая нищо няма да разберат? Или може би това е целта на Спасителя? За да разберат ли хората, че не разбират думите Му?
В тази връзка се помни известният философ Сократ, който казва: „Знам, че нищо не знам“. Изглежда, че човек не знае нищо, каква философия има?! Но тогава има Сократ, който знае само, че не знае нищо, и друг почтен философ от древността, който мисли, че знае всичко, да речем, някой си Хипий Велики. Те започват разговор за някаква философска тема, да речем, за това какво е красота (красиво). И отначало Хипий, който знае всичко, упреква Сократ за неговото невежество. Но в хода на този разговор, след сложните въпроси на последния, изведнъж се оказва, че Хипий знае далеч от всичко, по-специално, той не знае какво е красотата, въпреки че първоначално е претендирал за такова знание. След това се оказва, че „нищо не знаещият” Сократ знае много повече от „всезнаещия” Хипий. Поне първият знае, че не знае нищо, а Хипий, който също не знае нищо, дори не знае това.
Мисля, че епистемологично това невежество или съмнение на Сократ обяснява защо Спасителят започва да говори на хората с притчи, въпреки че те също не разбират пряката Му реч. Явно евреите не само не са разбрали думите на Христос, но не са разбрали, че не са Го разбрали. За да разберат поне последното, Той започва да им говори с тайнствени, неразбираеми притчи, отклонявайки умовете им от самоувереното и самодоволно „всезнание” и ги склонявайки към смиреното невежество, а оттам и към желанието да познаят Христовото учение.
Сега ако се върнем на тематаот тази статия бързо ще разберем, че църковнославянският език на православното богослужение в наше време изглежда нещо като притча - тайнствена и неясна, но от друга страна, той склонява нашите горди умове (особено сред интелектуалците, които ходят на църква) към смирено знание за своята слабост в Православието, а у силните духом поражда желание да познават Христовото учение. Всъщност мнението, че основната пречка за разбирането на нашето богослужение е неговият език, е мит, генериран от самодоволните умове на предполагаеми „всезнайковци“. Всъщност основната пречка за това е общото ни невежество, непознаване на православното учение, клон от което е православното богослужение. В края на краищата той е изцяло изграден върху православната догматика, аскетизма, агиологията, църковната история и т.н. Ако човек не знае нищо от това (а в нашето пост-атеистично време това е много разпространено нещастие), тогава как ще се ориентира в службата, дори и да е преведена на български? В този случай той пак няма да разбере нищо, но за сметка на това самоуверено и самодоволно ще си мисли, че разбира всичко, защото родният му език е българският! В този случай един от важните стимули ще изчезне от него и следователно желанието наистина да научи учението на Христос ще намалее, тъй като той ще си въобразява, че вече го знае.
Въз основа на изложеното считам, че опитът за използване на български език в богослужението е ненужно и вредно начинание. Реалната алтернатива на това е духовното възпитание на широките вярващи маси, т.е. тяхното изучаване в специални школи на всички по-горе: догматика, аскетизъм, агиология, както и литургика и църковнославянски език. Между другото, преди революцията точно това се случи, всичко това се изучаваше от хората. След революцията тези училищапремахва съветската власт, тя непрекъснато се намесва в процеса на духовно образование под всякаква форма. Но съветската власт я няма вече почти 20 години, какво пречи сега на духовното образование на широките маси вярващи? Защо тази най-благородна и най-необходима кауза е участ на шепа ентусиасти, които по правило са лишени от всякакви реални средства за тази дейност? Защо тези богословски школи (създадени при храмове или други), като правило, едва вегетират, водят изключително мизерно съществуване или като цяло бързо изчезват? Би било необходимо да се отговори и да се решат тези въпроси, тогава проблемът с превода на услугата на български няма да възникне.