Животът и смъртта на Шантал Себир
Шантал Себир имаше ли надежда за достойна смърт? Имала ли е изобщо право на това? И може би най-важното: биха ли могли други хора, здрави и изпълнени със състрадание, да помогнат на смъртно болна жена да умре? Съдът на френския град Дижон даде отрицателен отговор и на трите въпроса. Законът на Френската република забранява евтаназията. „Клиентът ми смята това решение за нечовешко и е дълбоко разочарован от решението на съда“, каза след изслушването Жил Антонович, адвокатът на бившия учител.
Осем поредни години Шантал Себир страда от рядка и нелечима форма на рак - астезионевробластом. Само няколкостотин случая на това заболяване са известни на медицината. Седем неврохирурзи, независимо един от друг, потвърдиха диагнозата и признаха болестта за нелечима. Ракът се развил в назофаринкса, обезобразил лицето й, лишил жената от зрение, обоняние и вкусови усещания. Поради факта, че по време на заболяването си развила алергия към морфин, Себир била принудена да се бори с непоносимата болка с обикновен аспирин. Тя не искаше да страда повече и искаше едно - да умре. Затова жената подала молба до висшия съд на Дижон - да й разреши по изключение да се подложи на евтаназия. Тя поиска правото на своя лекар да й даде смъртоносна отрова. Но съдиите решиха, че искането на Себир противоречи на задължението на лекарите да спасяват животи, както и на френския наказателен кодекс, който предвижда лишаване от свобода за подпомагане на евтаназия.
Още през 2007 г. Шантал Себир написа отворено писмо до френския президент Никола Саркози, припомняйки предизборното му обещание: „Не казахте ли, че ще помогнете и подкрепите всеки французин, чийто живот е бил разбит? Мосю Президент, помогнете ми да умра!" Това писмо я направи може би най-известнатапациент на Франция, но остана глас, викащ в пустинята. Разбира се, едва ли Саркози, говорейки с речта си, е разчитал на такъв случай, но дори и да искаше да помогне, нищо нямаше да се случи: ръководителят на изпълнителната власт не може безнаказано да променя или нарушава закона.
Освен това в (предимно) католическа Франция евтаназията има силни противници и техните аргументи също заслужават внимание. Има бог, казват, има чудеса Господни и човек не бива да губи надежда, докато е жив. Самоубийството е голям грях. Законът, който основно повтаря този аргумент, все пак беше малко облекчен във Франция преди три години - лекарите получиха правото, по искане на пациента, да спрат процедури, насочени към удължаване на живота му.
За Шантал Себир това не беше опция. Нейният лекар Еманюел Дебост каза, че само страхът от наказателно наказание не му позволява да сложи край на страданието на пациента си. „Съвестта ми изисква да й помогна да умре, но имам семейство, което не мога да оставя без препитание, след като се озова в затвора“, оплака се той.
Докато президентът Саркози можеше само да изтръгне думи на състрадание и съжаление, френският премиер Франсоа Фийон предложи собствено решение на проблема: според него лекарите могат да поставят Шантал Себир в кома... и да умрат в това състояние на глад и жажда. Доколко подобни методи отговарят на лекарската етика, той не пожела да спори. Себир обаче решително отхвърли подобно решение: тя искаше сама да определи момента на смъртта си, след консултация с трите си деца. „Нямам намерение да чакам победата на рака над тялото ми в безсъзнание“, каза тя.
Шантал Себир реши да повтори пътя си: според нея тя не е стигнала до ХоландияЩях да успея, но Швейцария си струваше да опитам. Има само един проблем: бившата учителка не е известна актриса и нямаше пари за такова пътуване. И ако тя прие финансова помощ от някого, тогава от гледна точка на френското законодателство това ще се счита за същото съучастие в убийството, както и предаването на смъртоносна отрова.
Мрачно иронично в тази ситуация изглеждаше историческа бележка, дадена от вестник Фигаро: оказва се, че във Великобритания от 1845 г. има забравен от всички, но в никакъв случай не отменен закон, според който самоубийството е тежко престъпление, което се наказва с... обесване. Така британските самоубийци, по един или друг начин, имат шанс да доведат докрай.