Артър Бартоу
Част I. Подготовка
Ние приемаме света около нас за даденост. Той ни хареса. Ние не осъзнаваме, че тя се е развивала стотици и стотици години, променяйки се неусетно. В резултат губим усещането за себе си и корените си. Губим чувството за историческа приемственост – и усещането, че историята продължава да се твори до нас и в момента. Ние живеем или преживяваме отново историята във всеки момент от живота си. Ето човек, който излиза да си купи вестник. От колко години хората търсят вестници? Те направиха това, преди дори да го забележите. Тази практика има история. Осъзнавайки, че всичко има история, вие ще спрете да приемате заобикалящата ви реалност за даденост, обикновена. Ето мъж, който върви ръка за ръка с жена. Преди колко време започна? Спомнете си Адам и Ева. Не е празно. Дори и да изглежда като дреболия, актьорът трябва да може да види разликата. Трябва да разберете колко значим е всеки момент. Не забравяйте за историята. Не забравяйте, че ние самите сме продължението на историята [3].
Работете върху героя
Адлер определи абстрактния характер като изтласкан до краен предел. Като във фарс или мелодрама, това е толкова стилизиран, популярен образ, че човек може да забрави за вътрешния си свят. Написан с широки щрихи, ярко оцветен, абстрактен характер изисква едностранен подход. Всичко е черно-бяло, без полутонове. Абстракцията изисква, по думите на Адлер, приземен (предубеден) поглед, така че шрифтът да е по-скоро театрален, отколкото персонализиран.
Тълкуване на скрипт
Част II. История на традицията
Първото ми осъзнаване на себе си не се случи у дома, а в съблекалнята. Съблекалнята не е просто стая, а нещо съвсем различно. Окачени на стенатакостюми. Голямо огледало. На масата в ъгъла - перуки, шияри, мустаци. Но най-важното е тоалетка с цветни решетки театрален грим.
Малко хора влизат в съблекалнята. Не смейте да нарушавате личния живот на актьора. Самотата е създадена от гримирането на бащата. Имаше нещо специално в начина, по който избираше тоновете и рисуваше лицето, като художник, който нанася щрих след щрих, акт на съзидание в почти религиозен смисъл.
Гледах този акт на сътворение. Гледах как един човек се превръща в друг.
Еврейската революция се проведе под лозунга на просвещението. Ако светът не иска да разруши стените на гетото отвън, евреите трябва да ги съборят отвътре. Образование – светското образование е инструментът, който ще събори стените. Свободни, преодолявайки изолацията, евреите ще заемат полагащото им се място в науката, изкуството, политиката – във всички най-велики начинания на епохата [7].
Тя ми разказа за гърците, за това как мажели устните си с гроздов сок, как пътували с фургони, играели на открито, но от самото начало създавали голямо изкуство. Тя говореше за времето на Шекспир: никакви декорации, само знаци с надписи. Тя говори за времето на Молиер, когато актьорите се скитаха и ядяха крадена кокошка, но това не попречи на френския театър да достигне невиждани висоти. И днес, продължи Соня, когато имаме „Ернани“ на Юго, „Ревизор“ на Гогол, когато имаме Фауст и Валенщайн, когато Франция ни даде такива безсмъртни имена като Бернар и Рашел, когато Америка даде на света гения на Бут, когато Италия роди великана Салвини – какво място заема театърът в обществото? Кралете го ценят като най-висшето удоволствие. Милионери и аристократи плащат цяло състояние за хижа. Студентите стоят без работа на студа с часове, за да усетятиграят страхотни актьори. И ако тези театри буквално се издигнаха от мръсотията до такива висоти и блясък, защо еврейският театър да не успее? [9]