Аз съм най-щастливият, изберете
Бог е любов: Христос умря за нашите грехове, беше погребан и възкръсна на третия ден, според Писанията. Така че Бог ни заповядва да се покаем.
Думите на Александрина Муравьова: „Аз съм най-щастливата от жените...“ се оказаха пророчески. Да бъдеш ангел за нещастен съпруг, да споделиш с него не само слава, чест, просперитет, но и нещастие, страдание, унижение - това е прекрасно, това е Божият път.
Александрина Муравиева почина на двадесет и осем години в завода Петровски.
„Беше толкова угодно на Висшето Провидение, че Сибир ме направи нов човек, ако нямах нужда преди всичко от вяра, тогава тук, за първи път в живота ми, съмненията ми започнаха да изчезват и нова светлина на религията, сякаш в мъгла, блесна в очите ми. Започвам и, разбира се, ще имам цялата надежда, цялото разчитане на красивия и спасителен Кръст, който преди ми изглеждаше толкова тежък ... Но с най-чистата, най-силна вяра, човек в този живот се нуждае от подкрепа, съучастие от хората. Кръстът може да ни помири с миналото, със смъртта, но кой може да направи живота спокоен, приятен, ако не съседите или приятелите, или тяхното съучастие и любов?
А ето от писмото на А. Бестужев: „И не се ли срамувахме да паднем духом, когато слабите жени се издигнаха до красивия идеал на героизма и себеотрицанието? Наистина, когато си помисля за това, се изпълвам с чиста и умиротворяваща душата наслада. Това освежава духа ми и ме помирява с човешката раса, толкова надменна и низка."
Бих искал да ви разкажа за една жена по-подробно - Наталия Дмитриевна Фонвизина. Тази жена нямаше много грижи за съпруга си и неговите приятели и си създаде навик да се среща с нови затворници.
Наталия Дмитриевна беше удивителна жена - и по дълбочината на вярата си в нашия Господ Иисус Христос, и по силата на претърпените страдания, и помисионерска дейност. Нейната активност, жизненост, предприемчивост са упрек за много от нас. Впоследствие започва кореспонденция между Фонвизина и Достоевски. Тук са дадени някои откъси от този удивителен диалог между двадесет и три годишен младеж и жена, остаряла от страдание. Писмата са толкова интересни, че искам да ги цитирам изцяло. Не под влиянието на тази слаба жена християнството на Достоевски стана по-живо и активно след тежкия труд?
Основното е, че сте живи и, ако е възможно, издържите бремето на сегашния си живот. Слава на Бога за това, слава на Бога и за това, че в този земен живот всичко тече и ако съжаляваме за нещо приятно, което безвъзвратно изчезва от нас, тогава можем да се утешим, че това, което ни е трудно, също може да изчезне и да бъде заменено с нещо по-добро. Да, ако най-после нашето щастие винаги можеше да остане с нас непроменено! Ние самите, според закона на природата, постоянно се променяме за него и неусетно за себе си му се изплъзваме. Ще ви кажа, че за мен в живота ми имаше едно време (това вече е много дълго време!), време на такова пълно земно щастие, че накрая ми омръзна. Уверявам ви, че ви казвам истината - толкова се отегчих, че с всички сили на душата си и с всички желания на сърцето си предизвиках някаква промяна - въпреки че малко се страхувах да направя тези или други предложения за промяна. Нали беше не само глупаво, но и неблагодарно от моя страна – тогава бях на 22 години. Впоследствие имаше друг момент на такава пълна, безгранична, неукротима скръб, че алчно се вкопчих в болестите и различните ежедневни неприятности, които се случиха тогава, за да отклоня вниманието от тъгата, която ме убиваше. Вярно е, че удавникът е готов да грабне бръсначи, ако му попаднат под ръцете, само и само да не се удави. какне благодарете на Бога за това, че Той, познавайки природата на всеки от нас, балансира всичко в живота на всеки, така че всичко да учи и вразумява с отговора. От нас зависи да използваме всичко и да съберем моралното съкровище, присъщо на хората. Наистина вярвам, че сегашното съществуване ви е отегчило. Но ти си млад, много млад в сравнение с мен, който остарях и надживях себе си. Не се разпознавам, когато го сравнявам с това, което беше преди. И слава Богу, че вече не съм същият! Дори сега не съм напълно доволен от себе си, но все пак живея на земята.
Говорите за самотата си, разбира се, това е много болезнено, но понякога комуникацията е непоносима, във всеки случай, според поговорката - по-добре е да си сам, отколкото в лоша компания. Какъв трик, че живееш с надежда. Вие сте млади и вашите морални сили са в пълно развитие - и самият живот се развива далеч пред вас. Но аз, представете си, също живея с надежда! Надежда дори за невъзможното при всички настоящи обстоятелства. Но някой ден може би и вероятно.
Прости ми, мили мой, скъпи F.M. И аз вярвам, че някой ден ще се видим, но кога и как господ го знае! Знаеш ли, винаги ми се струва, че ще бъде под друго небе, някъде далеч оттук. Тогава, когато възкръснеш в душа и здраве, докато, може би, аз ще се почувствам по-добре и в душата, и в здравето. С уважение, Н.Ф.
От отговорното писмо на Ф.М. Достоевски Н. Ф. Фонвизина.
„Не защото си религиозен, а защото сам си го изпитал и усетил, ще ти кажа, че в такива моменти жадуваш като „увехнала трева“ вяра и я намираш всъщност, защото в нещастието истината става ясна. За себе си ще ви кажа, че съм дете на века, дете на неверието и съмнението досега и дори (знам това!) до гроба.
... Вече минаха пет години,как бях под ескорт в тълпа от хора и не бях сам нито за час. Да си сам е нормална нужда, като пиене и ядене, иначе в този натрапен комунизъм ще станеш мизантроп. Обществото на хората ще се превърне в отрова и зараза и именно от това непоносимо мъчение страдах най-много през тези четири години.
Най-непоносимото нещастие е, когато ти самият станеш несправедлив, ядосан, подъл, осъзнаваш всичко това, даже се укоряваш - и не можеш да се пребориш. Преживях го. Сигурен съм, че Бог те е избавил от това. Мисля, че ти като жена имаше много повече сили да изтърпиш и да простиш.
Фонвизина имаше приятел в Сибир, българският мисионер архимандрит Макарий, който по-късно стана добре познат на Достоевски и според експертите този евангелист стана един от прототипите на стареца Зосима в романа „Братя Карамазови“. Именно на него принадлежат думите, които днес често се цитират: „Господи! каква книга е това свето писание, какво чудо и какви сили са дадени на човека с него! Обичам тази книга! Унищожението на хората без Божието Слово, защото душата жадува Неговото Слово и всяко красиво възприятие. Непрестанно тълкувайте Евангелието на хората...”
Фонвизина била отделена от децата си, впоследствие синовете й получили разрешение да дойдат в Сибир, но пътищата Божии са непостижими. Нещастните родители бяха лишени от това щастие на земята. Най-големият син внезапно се разболя и умря, малкият също. По-късно майката, пристигнала в Одеса на гроба им, постави там огромен кръст с фигура на Спасителя, излята от бронз. Две деца, родени от Фонвизина в Сибир, също починаха в ранна възраст. Но вярата на Наталия Дмитриевна не се поклати дори след тези изпитания. Тя разви изненадващо дълбоко себеотрицание, постоянна готовност за саможертва.
И Наталия Дмитриевна се върнана предишния си живот – „каквото добро може да направи ръката ти – направи го“.
Не е дадено на човек да види времената, можем само да гадаем колко тъжен, но и плодотворен е бил кръстният път на тези красиви жени. И едва във вечността ще ни се разкрие пълнотата на тяхното духовно постижение, саможертва и пламнала вяра.