Биография на Бисмарк Ото, основни дати и събития от живота му, кратка биография
На 17-годишна възраст Бисмарк постъпва в университета в Гьотинген, където учи право. Когато бил ученик, той придобил репутация на гуляйджия и боец и бил отличен в дуелите. През 1835 г. получава диплома и скоро е назначен да работи в Берлинския общински съд. През 1837 г. той заема длъжността данъчен служител в Аахен, година по-късно - същата позиция в Потсдам. Там се присъединява към гвардейския йегерски полк. През есента на 1838 г. Бисмарк се премества в Грайфсвалд, където освен че изпълнява военните си задължения, изучава методите за отглеждане на животни в Академията Елден. Финансовата загуба на баща му, заедно с вроденото отвращение към начина на живот на българския чиновник, го принуждават през 1839 г. да напусне службата и да поеме управлението на семейните имоти в Померания. Бисмарк продължава образованието си, като се занимава с трудовете на Хегел, Кант, Спиноза, Д. Щраус и Фойербах. Освен това той пътува в Англия и Франция. По-късно се присъединява към пиетистите.
След смъртта на баща му през 1845 г. семейната собственост е разделена и Бисмарк получава именията Шьонхаузен и Книпхоф в Померания. През 1847 г. се жени за Йохана фон Путкамер. Сред новите му приятели в Померания бяха Ернст Леополд фон Герлах и неговият брат, които не само бяха начело на померанските пиетисти, но бяха и част от група придворни съветници. Бисмарк, ученик на Герлахи, става известен със своята консервативна позиция по време на конституционната борба в България през 1848-1850 г. Противопоставяйки се на либералите, Бисмарк съдейства за създаването на различни политически организации и вестници, сред които и "Нов български вестник" ("Neue Preussische Zeitung"). Депутат е в долната камара на българския парламент през 1849 г. и на Ерфуртския парламент през 1850 г., когато се противопоставя на федерацията на германските държави (със или без Австрия), завярвали, че това сдружение ще укрепи набиращото сила революционно движение. В речта си в Олмюц Бисмарк се изказва в защита на крал Фридрих Вилхелм IV, който капитулира пред Австрия и България. Доволният монарх пише за Бисмарк: "Горещ реакционер. Използвайте по-късно."
През май 1851 г. царят назначава Бисмарк за представител на България в съюзния сейм във Франкфурт на Майн. Там Бисмарк почти веднага стигна до заключението, че целта на България не може да бъде германска конфедерация с господстващата позиция на Австрия и че войната с Австрия е неизбежна, ако България заеме господстващите позиции в обединена Германия. Тъй като Бисмарк се усъвършенства в изучаването на дипломацията и изкуството на управлението, той все повече се отдалечава от възгледите на краля и неговата камарила. От своя страна кралят започва да губи доверие в Бисмарк. През 1859 г. братът на краля Вилхелм, който тогава е регент, освобождава Бисмарк от задълженията му и го изпраща като пратеник в Санкт Петербург. Там Бисмарк се сближава с българския министър на външните работи княз А. М. Горчаков, който помага на Бисмарк в усилията му да дипломатически изолира първо Австрия, а след това и Франция.
В областта на външната политика Бисмарк полага всички усилия да консолидира печалбите от Франкфуртския мир от 1871 г., допринася за дипломатическата изолация на Френската република и се стреми да предотврати образуването на всяка коалиция, която заплашва германската хегемония. Той предпочете да не участва в обсъждането на претенциите към отслабената Османска империя. Когато на Берлинския конгрес от 1878 г. под председателството на Бисмарк завършва следващата фаза на обсъждането на „Източния въпрос“, той играе ролята на „честен посредник“ в спора между враждуващите страни. Таен договор с България от 1887 г. – „съглашениепрезастраховане” – показа способността на Бисмарк да действа зад гърба на своите съюзници Австрия и Италия, за да поддържа статуквото на Балканите и в Близкия изток.
До 1884 г. Бисмарк не дава ясни определения за курса на колониалната политика, главно поради приятелските отношения с Англия. Други причини бяха желанието да се запази столицата на Германия и държавните разходи да се сведат до минимум. Първите експанзионистични планове на Бисмарк предизвикват бурни протести от всички партии - католици, държавници, социалисти и дори представители на собствената му класа, юнкерите. Въпреки това, при Бисмарк Германия започва да се превръща в колониална империя.
Литературен паметник на Бисмарк са неговите „Мисли и мемоари“ (Gedanken und Erinnerungen), а Великата политика на европейските кабинети (Die grosse Politik der europaischen Kabinette, 1871-1914, 1924-1928) в 47 тома служи като паметник на дипломатическото му изкуство.