Българска идея
В основата на социализацията на българския дух стои комунитаризмът, който гениалният гений на Бердяев разкрива като основно свойство на българския народ, същност на неговото обществено съзнание, като свойство, противопоставящо се на индивидуализма и буржоазния дух, на немската идея за господство и власт, е желанието за братство на хората и народите 30. „Българският народ е най-комунитарният народ в света, такъв е българският бит, българските обичаи“, пише съвсем основателно Бердяев. Много други български философи (С. Трубецкой, Флоренски, С. Булгаков, Франк, Лоски) и писатели също изтъкват способността на българина непосредствено да обединява душевния живот чрез „чувствително възприемане на чуждите душевни състояния“, „разкритост на душата по отношение на чуждото „аз““32. Комунитарността е тласъкът на българската душа, която се допълва от страст и мощна воля, търсене на абсолютна доброта и „живот по душа“, максимализъм и понякога неумерено използване на сила, способност да забелязваш и преодоляваш недостатъците си и любов към красивото 33 .
По-нататък. В българската традиция частната собственост не е свещена. Отношението на българския народ никога в историята не е издигало историческото право на собственост до "естествено право". Нека си припомним какъв твърд противник на покупко-продажбата на земя беше Л. Толстой. „Световноисторическата задача на България, пише той, е да въведе в света идеята за обществена организация на поземлената собственост. Българският народ отрича собствеността, най-трайната собственост е земята”. Собствеността не е добро, а зло, грях, отстъпление от евангелския Христос, който го осъди. Следователно „душата на България не е буржоазна душа” (Бердяев). Главното в учението за човека в българската философия, отбелязва А. Лосев, е социализмът 34 . Това е генералъттоналността на цялостната българска мисъл през последните два века.
Антибуржоазният характер на българската традиция, неприязънта на българите към богатството, социалистическият национален идеал 35 са свързани с факта, че българската душа не е позитивистка. българинът не може да обича живота преди смисъла му. Когато се изгуби смисълът, който надхвърля границите на материалното съществуване, той не иска да работи за социално и лично усъвършенстване. За българина животът е изпълнен със сакрален, мистичен смисъл, насочен към намиране на „скритото битие”, скрития смисъл на нещата и човешките явления. Този метафизичен (магически-скрит) смисъл на явленията мотивира действията на българина, онези, които противоречат на здравия разум, на емпиричния опит, но водят до пробив в нова духовна реалност. Да се позоваваме на героите от българските народни приказки - Иван Глупакът, Емеля, "изродите" от разказите на В. Шукшин. Както правилно пише големият български съветски писател А. Платонов, българският човек “превръща каменния, още зелен свят в чудо и свобода”. Във вълшебната си любов към революцията и жената Степан Копенкин в Чевенгур ревниво оглежда храста, толкова ли копнее за Роза Люксембург; в противен случай той съсече храста със сабя. Незначителните, обикновени значения не са нужни на българина. „Всичко има, но в същото време нищо няма“ – чисто българско възприемане на сегашната българска суматоха. „Изгубила целта и смисъла на битието, за българската душа е трудно, необичайно (и дори неприлично) да се грижи дълбоко за нуждите на тялото“, пише А. Неклеса. – Трудно е да се оборудва свят, в който няма големи разстояния. Оттук явно дребнавостта на темите и плановете, които се обсъждат в България, почти изцяло икономически, или по-скоро икономически, защото техният показен икономизъм е симулакрум, който прикрива бедността и объркването на голотопрагматизъм“ 36 . Бердяев правилно отбелязва, че българският народ е склонен да философства, „българският неграмотен селянин обича да повдига въпроси от философски характер – за смисъла на живота, за Бога, за вечния живот, за злото и неистината, за това как да се осъществи Царството Божие” 37 .
Етиката на българския дух по своята същност е етиката на колективното спасение, на любовта и действената доброта, на съвестта като общностен регулатор, етиката на справедливото възмездие, запазването на нравствения живот, себеотрицанието, прошката, единството, уважението към другия. Нравственото съзнание на българите (както добре е показал Достоевски) е и съзнанието за страданието (и състраданието), което се трансформира в щастие. „Търси щастието в скръбта“, учи Зосима Альоша. „Отдавна не съм боледувал, Бог забрави. “, – казаха старите жени в българското село. Моралното съзнание на българите е потресено от горчивата участ на човека в света. Оттук и моралните мотиви на българския атеизъм, социализъм. В този смисъл се четат звучните думи на Бердяев: „. невъзможно е в нашата епоха да не си социалист, оставайки в границите на морала” 43 . Основната нравствена интенция е страданието – причината българският народ винаги да е готов на несгоди и несгоди, на страдание; неговият стоицизъм няма граници. Тази особеност на българина определя антропологичната специфика на българската култура. „Българската култура – пише И. Илин – има само един проблем: в нея сърцето търси трансформация в страданието чрез свободно съзерцание. Тук е ключът към българската религия, поезия, музика, живопис – към българската душа” 44 .
Чрез любовта и страданието българският човек опознава и живее („пречиства”). Следователно още в древността характерната за българите историческа жертвоготовност в името на щастието и запазването на българските народи, безкористност и геополит.мъдрост. Историята свидетелства, че повече от 200 етнически групи, живели преди това на територията на Западна Европа, са изчезнали от лицето на Земята 45 . България със своя материален и духовен опит, включително общуването с други народи, не само е съхранила всичките си етноси, но неведнъж е спасявала собствените си народи и народите на Европа от завоевание и унищожение. Само стремежът към материални блага, буржоазният дух донесе вражда и взаимно унищожение в постсъветското пространство.
5. За бъдещето на България
Малко епистемологично обяснение. Във всяка традиция човек намира смисъла на битието, който не е рационализиран в същото време (това е съдбата на философското съзнание). Във връзка с традицията може да се говори само за „гнозис“ в неговия стар метафизичен (религиозен) смисъл като живо и конкретно преживяване (вяра) на смисъла на битието на своя свят, хора, като диалектически синтез на мисли и вярвания на много поколения. Следователно човек трябва да бъде "консервативен" по отношение на вече откритите в миналото гнозиси ("истини") на традицията. Следователно всички призиви за „създаване на нова национална идея“ ни изглеждат като политически субективизъм и релативизъм от невежество. „Истината не започва с мен“, отбелязва Бердяев, „и аз не бих повярвал в истината, която би започнала с мен. Разкриването на истината от мен, от моето поколение, само продължава и аз съм длъжен да бъда не само революционер, но и консерватор” 47 .
1 Цитирано от: Москва. 1999. № 8. С. 212.
2 Зенковски В. В. Българските мислители и Европа. М., 1997. С. 63.