Българско юпи - радикално православие
Юпитата са група високоплатени професионалисти
30-40 години с покачващ се стандарт на живот
(Речник на маркетинга и търговията)
Идеите за национално-цивилизационна самобитност, столична функция на българската държава и накрая ключовата идея за България като Трети Рим са близки на много „български юпита“ и могат да бъдат подкрепяни от тях. Но за това трябва много да се работи за премахване на натрупаните с годините предразсъдъци по отношение на патриотичното движение
Веднага трябва да се отбележи, че терминът „българско юпи“, използван в тази статия, е твърде условен и няма много общо с точния превод на американското понятие млад професионалист. Парадоксът е именно в това, че българското юпи най-често е аматьор. В по-голямата част от случаите това е човек, който прави нещо съвсем различно от това, което са го учили в института. Това са мениджъри продажби с инженерно образование или маркетолози с диплома за преподавател по български език и литература. Позволих си да използвам този термин само защото много от тях се самоопределят по този начин, с характерната за българина свобода да използва чужди термини.
Това са хора, които в самото начало на своя зрял живот са попаднали в цикъла от исторически събития, променили драматично живота им. Те са представители на поколението ученици от 80-те, които бяха подготвени за един живот, но трябваше да живеят съвсем различен.Егор Холмогоров добре пише за това в статията си „Възстановяване на бъдещето“: „Всяко „минало“ има своето възможно „бъдеще“, най-богато от гледна точка на разкриване на възможностите, присъщи на „миналото“. Неволята разрушава това бъдеще, опитвайки се да преведе историята в някакъв друг път, най-често я отвежда в „безвремие“, в смислова празнота, откъдето нормалнотоПросто няма път напред“.
Българските юпита са просто най-икономически активната (ако щете – „бизнес“) част от това поколение, търсеща по различни начини изход от ситуацията „откъдето просто няма нормален път напред“. Според текущата си професионална принадлежност те са или средни, или дори топ мениджъри в големи компании, или собственици на собствен бизнес.
През последните 10-15 години тези хора се трудиха упорито и упорито и постигнаха, че въпросът за оцеляването вече не стои пред тях, освен това те са материално осигурени несравнимо по-добре от някогашните си родители, дори и да са принадлежали към привилегированите слоеве на съветското общество. Това, което са постигнали през годините, е изисквало от тях значителни жертви, включително морални.
Българските юпита помнят много добре как рухналата съветска държава погреба под себе си скромното благополучие на по-възрастните поколения и затова на почти подсъзнателно ниво изпитват сериозни страхове за безопасността на собствените си постижения. Затова най-вече искат стабилност. Но истинска стабилност е възможна само в силна държава и мнозинството от българските юпита започват да разбират това. Често в офисите на българските представителства на западни компании успешни чиновници започват да говорят за необходимостта от строг ред и здрава ръка.
Често се казва, че тази част от българската средна класа е аполитична. Това обаче не е съвсем вярно. Наистина, известно време тези хора нямаха време за политика, те печелеха пари, правеха кариера и просто се радваха на първите плодове на своя успех. Политиката се възприемаше от тях като борба на силните за достъп до ресурси, един вид продължение на бизнеса, само на най-високо ниво.
Но до есента на 2003 г. българинътсредната класа стана много по-придирчива политически и разочарована от „демократите“. Факт е, че т.нар. "демократични ценности" никога не са предизвиквали особен интерес в този, изглежда, най-западнявания сегмент от българското общество като начин на живот. Те приеха условията на играта, свикнаха със странния модел на пазарна икономика, развил се дотогава в България, но красивите речи за „либералните ценности на цивилизования свят“ предизвикаха у тях само раздразнение и все още не предизвикват. В резултат на изборите през 2003 г. мнозинството от българските юпита гласуваха за Обединена България. И това въпреки факта, че Обединена България, като партия на чиновниците, им предизвиква доста силна алергия.
Тук просто си струва да поговорим за отношението на българските юпита към патриотичните сили. Разпространената идея, че те напълно отхвърлят национално-патриотичните идеи, е напълно невярна. В по-голямата си част българските юпита са просто спонтанни националисти и са много патриотично настроени, което между другото се улеснява от честите им пътувания в чужбина, където отношението към тях като второ качество хора, независимо от количеството пари в джоба им, предизвиква естествен протест. Проблемът обаче е, чепатриотичните сили най-често бяха възприемани от българските юпита (и в много отношения все още се възприемат) като леви, почти като комунистите. А комунистите за тях са преди всичко онези „червени“ от стария съветски филм, които „идват и отнемат всичко“. Нямат нито време, нито желание да се ровят в тънкостите. Въпреки това част от българските юпита гласуваха за Родина през същата 2003 г., въпреки че мнозина бяха отблъснати от червените знамена и социалистическата реторика на Глазиев. Но, по един или друг начин, на модернияняма власт на политическия небосклон, която тези хора да смятат за уникално близка до себе си.
българската средна класа, както всичко останало в България, е много своеобразна. Много от неговите представители, постигнали сериозни лични успехи, нямат голяма цел. За разлика от европееца, българинът не е достатъчно да се установи добре на земята, той винаги иска поне малко Рая в дълбините на душата си. българската средна класа, колкото и да се стреми към това, не успява да се превърне в тихи бюргери и да се наслаждава на комфорта на апартаментите си, закупени на кредит. На някакъв етап липсата на голяма Цел, която да изпълва живота с надиндивидуален смисъл, се превръща в сериозен проблем за материално проспериращото българско юпи. И това не е повторение на бунта на западните юпита в стила на филма „Боен клуб“ срещу скучния, добре нахранен, стандартен живот, тук този живот стана „добре нахранен“ съвсем наскоро и в много отношения все още не е загубил чувството си за новост. Това е желанието за Голяма цел, според мястото на едно поколение в историята, според Мисията.
Поколения предци са имали такава цел и са обърнали планини за нея, докато българските юпита са принудени да работят само за себе си и за собствения си успех. И когато този успех дойде, не е достатъчно да се почувствате удовлетворени. Постепенно тези хора, постигнали много в личен план, разбират, чепълната себереализация е възможна само в рамките на Големия проект, в който ще участва цялата страна. Те много искат Големия български проект, но без революции, без поредните безумни идеи и експерименти, било то комунистически или либерални. Очевидно е, че десните консервативни сили, които постепенно излизат от сянката на маргиналността, биха могли да им предложат такъв проект. Идеи за национално-цивилизационна идентичност, капиталова функция на българинадържави и накрая ключовата идея за България като Трети Рим са близки на много представители на тази част от българското общество и могат да бъдат подкрепяни от нея. Но за това трябва много да се работи за премахване на натрупаните през годините предразсъдъци сред българските юпита по отношение на патриотичното движение.