Червено куче (Марк Яровой)
Червено куче - падане на кленов лист обикаля през есенните алеи, с мокра муцуна се впива в утрото и произволни редове в триптих ...
...и някъде погледът бяга по настилката от кучешки косми, кичури есента ще завърти, обърка, облече дреха в ръмеж...
тази мъгла ще се нарече мъгла, този недъг ще се нарече махмурлук... . това е само небето в неделя облаците караха черен керван ...
Днес паметта е календар без дати, сърдечната стъпка в слепоочията сече шумно...
... скитащ през есенните алеи червено куче - падащ кленов лист ...
Усмивката й, като свещ , ще потръпне и ще угасне във вятъра ... утрото е благословило червеното като е поставило печат на прозореца ...
… усмивката й е като птица ще излети, ще се удави във вълните на небето … но не мога да я последвам – Замириса ми на есенен дим…
нейната усмивка е мечта, докосва само устните й и се разтапя... ...ръката ми отдавна не познава ръцете й...
в игла и започнете да я проклевате в този дъждовен ден ... ... усмивка като свещ във вятъра ще потръпне и ще угасне ...
И ситният дъжд извън прозореца не се брои и няма място за листата по клоните и тази нощ ще умре отново, със смъртта на деня, тя ще възкръсне!
Не можем да преплуваме през падането на листата, гребейки в студа с очи смолиста сълза тече по кожата на стенещ бор ...
на вятъра липсват ноти, така че издишването става победна песен ... и този ден пак ще умре със смъртта на нощта - ще възкръсне!
Следата на черна усойница ще изсъска и ще се събуди ....
... през нощта животни и хора бродят по алеите ,
да цапаш асфалта с плюещи подметки, да използваш постелка за скалпел да режеш кожата на улиците...
птици падат , за да забавляват бедните, и корнизът на триптиха завесите на линиите няма да издържат ...
нощ без вятър - вдовица, нощ без дъжд - яла ... нощта пак е във воденичния камък удар в очите на поета...
изсъска като усойница, утринният бряг стана по-близо ... ... хора и животни бродят по алеите в редици ...
Нечии пръсти тичат по покрива потропвайки мелодия опитвайки се да... и с мъка вятърът диша дрезгаво, борове стенат, покаяни пред небето...
излива се над ръба - локвите се издуват, белегът ми е зашит над ръба - можете да го видите по-добре, листата са неодушевени риби с корема нагоре, облакът е просто платно или решето ...
пий, а след това ми кажи за милост, кой ми изпрати сива коса в плик как ми се случи есента, как не забелязах студа ...
нечии пръсти ще тропат по покрива, нечии венци ще кървят по прозорците, някой ще броди в дъжда и ще стене, както стенат тези борове...
По дланите на тротоарните плочи има пукнатини - белезите от суровия живот. С ред една абсурдна вечер се бие сякаш в лицето с луд клон
в парка, зяпнал поет, за стотен път отровен от наслада, за стотен път отхвърлен от любовник, дал обет за прошка...
… паркът е охладен – кленовият слух се влачи зад него в мъглива следа, а в джоба с хляб има остатъци от храна и тетрадка със странни думи.
Поглед, който е здраво пришит към небето, въздишка, която ще се изтръгне като звяр от клетка, ред на абсурдна вечер се бие като поет с луд клон в парка.
Мушкатото на прозореца е сияещо, листата по земята са запуснати Троя и Спарта ще загинат, и някой с блестящ ореол,
и някой, чийто глас остана в дефилето на безсънието, отекващо ...и аз се загубих в себе си за стотен път след дълго бягане,
в себе си след дълъг танц (и двете са на мястото си) днес стана на двадесет моята неродена булка
... но знаеш ли, нека се радва и факта, че не ме разпознава
листата на земята са самотни здравецът на прозореца е сияен ...
И тишина... и дворът, като манастир, където излишният звук е почти като смъртен грях, в прозореца, протрит до стъклени дупки брезови клонки, преплетени в съня...
пиха от ветровете като вино, бяха пренесени от паметта някъде, издържаха дъждове, които с камшик бяха отбити с възторга на кат ...
...и сякаш светът бълнува в тишина - нито шумолене, нито ехо от вятъра...
...само тишина, само двор като манастир където излишен звук е като грях, почти смъртен...
Това е нещо, което е горчиво сутрин забравено през деня и сладко през нощта, това е, което във вашия подкортекс тайно, крадешком под наем,
това е нещо, което ще плаче дори ако целият свят се смее, това е нещо, което ще драска гърдите, увиснали стари реплики,
това е нещо, което не можеш да държиш в ръцете си, това звучи без звук, това е нещо, което не можеш да разрежеш с нож, да намажеш кифла на живота ...
това е нещо, което е против правилата това е пътят през млечни дъждове това е, което в триптиха ще остави многоточие от угаснали свещи ...
Сякаш гръм или може би изстрели ще изплашат стадо птици от дърветата, ще паднат заедно с листата и ще се стопят в небето без следа ...
твоите собствени сълзи - пророчески капки твоите собствени писма - закриляй, благослови ме в сляпата вечер в лудостта на бягството!
Знам, че знамената са поставени, Знам, че доковете са на кулите! И че ще отпия глътка алени храмове и ще падна в росата преди крайния срок ...
Сякаш гръм, или може би изстрели ... плашат стадо птици от дърветата,
душата ще се откъсне заедно с листата ... и ще се стопи в небето без следа ...